Експедиция Тангра - ТанНаКра 2 - Циркът продължава

[проф. Добрев]

Антрополог, хихихи, да не е карал още едно висше, докато е пътувал из братски Иран. Илиев е доцент по театрално изкуство.

Очевидно пантомимата гротеска си продължава и изобщо нищо ново под Слънцето!

Пчеличките в огромния кошер на Световната Прабългаристика в никакъв случай не работят съгласно добре известния у нас принцип “Всеки работи това, което не му е работата.”, който принцип е добре да онагледим чрез следния достатъчно ясен и много близък до душата на всеки четящ българин, пример: През последните 2-3 десетилетия прабългарите са предмет просто на патологично нездрав и брутално-агресивен интерес натиск от страна на един от друг по-тъмни балкански субекти, като се започне от ст.н.с. д-р Г.З., който е счетоводител по образование и е на постоянен щат в Икономическия институт на БАН, но въпреки това е с много сериозни и напълно основателни, не само според мене, претенции за бащинство върху особено модната и силно нашумяла напоследък по всички краища на Света псевдонаука за прабългарите, наречена древнобългаристика, два от трите основни дяла на която са филолого-лингвистически – епиграфика и етимология; откровеният епигоно-адепт на Г.З. - ст.н.с.-доц. д-р А.Б. е специалист по минералогия, но издаде книга, в която докато ни разказва за камъните и минералите по Памир, съвсем леко и непринудено, просто като един древнобългарски гений, така между другото реши и извечния проблем за произхода на тяхното народностно название – юристи, журналисти, действащи и недействащи вече офицери от всички видове и родове войски, инженери и техници, архитекти, учители, хуманни и ветеринарни лекари, астрономи, агрономи, екстрасенси, художници, културолози, литературоведи, поети и писатели, кой както може и с каквото може, ректори и заместник-ректори, директори на научни институти и музеи, депутати, министри, всякакви съветници, чиновници и експерти, асистенти, доценти и професори по философия и още по какво ли не, младши, старши и всякакви научни сътрудници, историци, археолози и езиковеди, които по принцип винаги са работили в много отдалечени от прабългаристиката области, но независимо от това винаги и навсякъде настояват именно тяхното мнение да се счита за най-меродавно,...

===============================================

ДОПЪЛВАЩО ДОПИСВАНЕ (7.06.07): ...много странни сценични таланти, преподаватели от Театралната Академия, режисьори, постановчици направо върху заледените склонове на Еверест, пътешественици из хиндустанската джунгла и звероукротители, медиуми, врачки на топоними, кметски наместници на 500 населени места в Индия, езиковеди индо-иранисти от най-висока класа, просто мъже на 50 с по-ярко изявено отношение към трепетно пърхащи край тях госпожици на попреминала възраст.... - вж. нашия коментар от Вто Юни 05, 2007 11:33 am, стр. http://www.mediapool.bg/phorum/viewtopic.php?t=4629&postdays=0&postorder=asc&start=15

===============================================

- всички тези в един глас утвърждават и разпространяват откритата, обоснованата и доказана от Бащата и Учителя едновременно, Единствената и Велика Истина, че древните българи и техният език са с ирански произход и принадлежност.

===============================================

НАЙ-ЧИСТОСЪРДЕЧНО И БЕЗКОРИСТНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ (11.06.07): Изкористяването на всеки висок идеал го убива този идеал и ползва единствено и само неговите убийци.

===============================================

[T.Jonchev]

Орелът захапал змия си е средноазиатски мотив и това е очевидно.А разчитането на моногорама като "Петрос" е спорно.Но дори и да е "Петрос" това далеч не прави орела византийски.Той е достатъно далче от известните ни символи на легионите.Да не говорим че на гърба на орела има изобразени дванайсет символа които трябва да се свържат с дванайсетгодишния календар.Който добре известно е не е бил използван във Византия.

Вече не помня кой точно лансира тази птичка като ромейски военен щандарт. Във всеки случай тя няма нищо общо нито с ромейската армия от VII век, нито с класическите римски легиони, чиито щандарти са орли с разперени криле.

[resavsky]

Вече не помня кой точно лансира тази птичка като ромейски военен щандарт. Във всеки случай тя няма нищо общо нито с ромейската армия от VII век, нито с класическите римски легиони, чиито щандарти са орли с разперени криле.

Точно така - щандарта е орел с разперни крила без каквато и да е змия.Да не говорим че ако беше щандарт трябваше да има надпис на кой легион принадлежи.А факта че има монограм говори че той е по скоро собственост на физическо лице а не на военна част.

[КГ125]

[ на мен Петрос определено ми се струва ачик ачик гръцко.

Или българин, пишещ на гръцки, както се е случвало тогава по ония времена. Пък и по-късно се е случвало Много са сигналите, че не е гръцки, за да се стъпи само на това име.

[Ka40]

Вече не помня кой точно лансира тази птичка като ромейски военен щандарт. Във всеки случай тя няма нищо общо нито с ромейската армия от VII век, нито с класическите римски легиони, чиито щандарти са орли с разперени криле.

Така е дадено в любимата ни Уикипедия

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%B0

Една бърза справка със споменатите там Р. Рашев и Ст. Ваклинов, показва, че и те са на мнение, че става въпрос за византийски щандарт. Естествено аз бих се радвал да видя преки средноазиатски или какви то и да е аналози на орлето - аналогични изображения с аналогични функции.

Ресавски, сигурно ще бъдеш доста изненадан, ама въпросният "средноазиатски мотив" днес е гербът на Мексико. Не знам защо реши че разчитането "Петрос" е спорно, ама самият факт, че върху орлето има византийски монограм е доказателство че в един момент е било притежание на ромеи.Това с календара ми се струва малко пресилено - със същият успех може да се свържат и с дванадесеттте еврейски племена.

[resavsky]

Монограма е най несигурното нещо.Няма яснота как трябва да се разчете от ляво на дясно или от дясно на ляво /или дори друга по сложна комбинация/.Но дори и да се приеме разчитането "Петрос" това нищо не значи.Все си мисля че оконачнието "ос" навлиза в гръцкия език далеч след 7 век.Има две съвсем сигурни неща върху които трябва да стъпим:

1.Сцената на орел захапал змия - средноазиатска без никакво съмнение.

2.Дванайсетте символа по гърба на орела.

[Ka40]

Монограма е най несигурното нещо.Няма яснота как трябва да се разчете от ляво на дясно или от дясно на ляво /или дори друга по сложна комбинация/.Но дори и да се приеме разчитането "Петрос" това нищо не значи.Все си мисля че оконачнието "ос" навлиза в гръцкия език далеч след 7 век.Има две съвсем сигурни неща върху които трябва да стъпим:

1.Сцената на орел захапал змия - средноазиатска без никакво съмнение.

2.Дванайсетте символа по гърба на орела.

Това за "-ос" което навлизало далеч след 7в., мисли си какво искаш.

Двете ти сигурни неща както вече казах съвсем не са сигурни

1. сцената с орел захапал змия днес е герб на Мексико, ама явно за теб Мексико е в Средна Азия, а ацтеките сигурно са уногундури.

2. за дванадестте пъпки, защо реши че са календарни символи?

Колкото за монограма - ами че той е най-сигурното неще в цялото орле. Деме, сигурно е че е византийски.

[resavsky]

Е кое му е сигурното на моногарама?Обясни ни как точно разчиташ "Петрос".Защото на мен ми се губи поне една лигатура.А иначе е византийски - изконната византийска сцена на орела захапал змия.Дай някой пример за гръцко/византийско име от 7 век завърщващо на "ос".

[resavsky]

http://forum.skycode.com/pic/28405-ECnOP_mon_bar.jpg

Къде е "Т"?

[Хърс Златния]

Срамна работа, наистина. Имам предвид изявите на театралите от "експедицията Тангра - ТраЛаЛа 2".

Но друго ми стана по-интересно.

Намерихме няколко безспорни прототипа на орела от погребението на хан Аспарух.

Намерили сте ... дедовия сте намерели. Първо във Вознесенка не е погребан Аспарух - в БАЛ изрично се казва, че загинал на Дунав, а не на Днепър.

Това, че някой е загинал на Дунав, изключва възможността да е погребан на Днепър, така ли?

Калоян не беше ли убит край Солун, но твърдят, че е погребан в Търново?

Александър Невский също не е починал във Владимир, където е бил погребан.

Такива примери има много в историята.

Причините Аспарух да бъде погребан именно край Днепър могат да бъдат най-различни:

1.Именно там е било средището на неговите владения, там той е прекарал по-голямата част от живота си, там е властвал или -

2. Българите са отдавали особено значение на тези територии (поради някаква причина), които запазват през следващите векове.

[decapitator]

Срамна работа, наистина. Имам предвид изявите на театралите от "експедицията Тангра - ТраЛаЛа 2".

Но друго ми стана по-интересно.

Това, че някой е загинал на Дунав, изключва възможността да е погребан на Днепър, така ли?

Калоян не беше ли убит край Солун, но твърдят, че е погребан в Търново?

Александър Невский също не е починал във Владимир, където е бил погребан.

Такива примери има много в историята.

Причините Аспарух да бъде погребан именно край Днепър могат да бъдат най-различни:

1.Именно там е било средището на неговите владения, там той е прекарал по-голямата част от живота си, там е властвал или -

2. Българите са отдавали особено значение на тези територии (поради някаква причина), които запазват през следващите векове.

Или това са само хубави пожелания, факти обаче йок.

[Авитохол_165]

Такива щуротии само вредят на теорията за индоевропейския(източноирански/тохаро-ирански) произход на прабългарите, в която иначе е истината.

Обикалят някакви хора, членове на тази експедиция, из телевизионните студия, разправят врели-некипели, глупави водещи примигват и задават тъпи въпроси, а човек се чуди да се смее или да плаче. То бива тъпотия, ама чак пък толкова...

[ЧЗ-М-52]

Петко го познавам лично! Човекът вярва много на Петър Добрев и се опитва да докаже теорията му!

Но както виждате нищо няма да стане, тъй като: 1) Самата теория на ПД, ако изобщо може да говорим за стройна теория, е абсурдна и нелепа. 2) Екипът на П.Колев от театрали и безделници едва ли ще докаже нещо? Просто хората са отишли на екскурзия, вярно там малко е опасно но хората обичат силните преживявания!

---------------------------------------

Ето ви нещо по въпроса, не точно за новата експедиция а по същество!

- 1 -

http://ferghana.ru/ancient/vostok.html.

Някои въпроси от

етническата история на

Средна Азия

© 1995 И. В. Пянков

Далечното минало на Средна Азия от момента в който започва да се отразява в

писмените извори, е нвързано най-вече с ираноезичните народи. Тюркският етнически

елемент, преобладаващ днес в Средна Азия, също има дълга история, но ранните етапи

от неговата етногенеза както е общоизвестно протичат извън тази област. Алтайските

племена първо се появяват в Средна Азия в лицето на хуните, но не е изключено да е

имало предвижване на „алтайскоезични” племена и в по-ранните епохи.

Безспорно е че населението на древна Ср.Азия в основата си е било ираноезично.

Народът който е наследник на тези древни ирански пластове са таджиките. Затова

процесът на формиране на таджикския народ може в известна степен да се отъждестви

с общя ход на етническата история на Средна Азия.

Ще се опитаме да проследим основните насоки на този процес. Нека

реконстроираме етногенезисните процеси ретроспективно, т.е. от късното към ранното,

в направление обратно на хода на времето. Пътеводна нишка за нас ще бъде езика.

Разбира се езикът не е единствен, а и може да бъде и не най-важния фактор,

характеризиращ етническата общност, но той е най-удобен за историка, в сравнение с

относителната неопределеност на другите признаци.

Таджикският език в съвремените научни класификации се отнася към

югозападната група на иранските езици. Най-древните писмени паметници на тази

езикова група принадлежат на персите и са от времената на Ахеменидите - VI - IV в.

пр.н.е. В езика на тези паметници се проследяват някои характеристики, типични

„югозападни” черти свойствени за по-късните езици от тази група, вкл.и таджикския.

Затова историята на таджикския език можа да свържем с такъв паметник като

Бехустанския надпис.

Но древните места на обитаване за персите се явяват югозападните части на

Иранското плато, където е областта Парс (в древногр.източници Персида, сега - Фарс).

Вече много по-късно в периода на Сасанидите - III - VII в., персийският език започва да

прониква на север и изток, първоначално в градовете. Причина за тове е политическата

експанзия на Сасанидската д-ва, търговските връзки и разпространението на религиите

– ортодоксалния зороастризъм и манихейството. Смята се че около V-VI в. персийският

език измества местните наречия в градските центрове на Западен Хорасан, както и в

градовете на Източен Хорасан, особенно в големия градски център Балх, т.е. в центъра

на територията на възникване на таджикския етнос. Сходни процеси протичат и в южна

посока, в Сакастан (Сеистан), където връзките със Сасанидите са още по-тесни.

- 2 -

Особено интенсивно персийският език започва да се разспространява на изток

след налагането на исляма и арабското завладяване в VII-VIII в. Това обстоятелство се

отбелязва и приема от всички изследователи.

Обаче по въпроса, как става това разпространение на езика, има много неясни

моменти. Някои учени, в това число Б.Г.Гафуров, отдават голямо значение в този

процес на персийскоезичните поданници на Арабския халифат, т.нар. „мавали”. Със

сигурност в VIII в. в Балх се говори на персийски, и това обстоятелство е дало

възможност на Табари да приведе от този район първият образец на езика „фарси”,

което се цитира във всички очерци по история на таджикския език. Други автори от

това време и следващите векове съобщават за особен „език от Балх” като имат в

предвид местният диалект фарси (дари). Тогава и късния персийски език се

разпространява в Маверанахар (територията северно от р.Амударя). В бъдеще в IX-Х

в., той става общ за всичките таджики език.

Разбира се твърде опростенчески е да твърдим че таджикския език (фарси) е

изцяло заимстван от Фарс: на територията на Хорасана местният фарси, интензивно се

обогатява от по-старите местни езици. Там в Хорасан, се формира и литературния език

фарси (дари).

Факт е че в древността на територията където се формират таджиките,

персийският език не е бил език на местното население. Значи ли това, че и самите

таджики са се преселили тук от друго място. Разбира се че не! Езикът е само един от

елементите на етноса и търсейки предците, не трябва да се ръководим само от езиковия

фактор.

Къде и при кой древен народ трябва да търсим непосредствените предци на

таджиките и територията на тяхното формиране? Това са иранските езции от източната

група. Един от древните източноирански езици се явява согдийския език,

разпространен тогава в Согд, т.е. долините на Зеравшан и Кашкадаря. В следващите

векове (след налагането на исляма) той е постопенно изместен от таджикския (дари) и

се е съхранил днес единствено в Ягноб. Друг източноирански език разпространен на юг

от согдийския се характеризира с използването на гръцко писмо. По своите черти

много напомня на съвремения мунджански и афгански (пущу). Основната територия на

неговото разпространение е бил Тохаристан, т.е. областта по горното течение на

р.Амударя и нейните притоци, намиращи се на юг и к север от реката. На този език се е

говорело и в Чаганиан. Отделни надписи на този език са откривани и извън пределите

на областта Тохаристан, напр.в района на Газни, Кандахар и т.н. Времето на тези

паметници е между II и IX в.

Установено, е че в китайските и арабоезичните автори, в първите векове на исляма

именно този език са наричали тохарски. Исторически това название е напълно

оправданно, тъй като най-ранните паметници на този език се появяват при първите

тохарски владетели (тохари - народа, който китайците наричали юечжи) от династията

на Великите Кушани – Куджала Кадфиз, Вима Такто, Вима Кадфиз и Канишка (I - II в.).

При използването на названието тохарски трябва да се има в предвид че в Източен

Туркестан се е говорил език, носещ същото име, индоевропейски но не ирански по

произход. По-късно м IV в., съвремениците използват това название и за езика на

ефталитите, които в основната си част са били едноезични с тохарите.

Впоследствие този език най-дълго се е съхранил в географски изолирани местности.

Така, в Хуттал, където ефталитите дълго удържат своята самобитност, се е употребявал

тохарски (т.е.кушански) език (да не се бърка с "тохарския" език в Източен Туркестан!).

Този език се е използвал и за създаване на книги с гръцкото кушанско писмо, в

началните години на ислямското господство.

- 3 -

Един от диалектите му се е съхранил в Бадахшан (областта по горното течение на

р.Кокча и притоците и), а в Мунджан, той се е съхранил и до наши дни.

Друг диалект дълго време съществува във Вазиристан, (Курам и Гумал), откъдето

са първите известия за афганците. Неслучайно един от най-късните надписи с тохарско

(кушанско) писмо (IX в.) е намерен в долината Точи във Вазиристан. Той не е по-стар

от най-ранните известия за афганците, които обитават по тези места. Този факт

потвърждава теорията за основната роля на ефталитите във формирането на пущуните.

Като анализираме всичко което е известно за средноазиатските тохари (кушаните) и

техния език, то трудно могат да бъдат сметнати за предци на таджиките. Разбира се

кушаните и ефталитите създават огромни империи в които влиза и заварено земеделско

население, което с течение на времето започва да се нарича също кушани и ефталити.

Номадските плмена на тохарите и ефталитите идват от степните простори на Централна

Азия, преди да се разселят в Средна Азия и образуват управленческата върхушка на

покореното земеделско население, а там където позволявали условията запазвали

стария си начин на живот, практикувайки скотовъдство. Те единствено са носителите

на източноиранския кушански (или кушанобактрийски) език, познат от надписите. По-

късно в същите условия се намират и тюркските племена играещи основна роля в

разпространението на тюркските езици в Средна Азия.

В тохарите (кушаните) и ефталитите, трябва да се видят преките предци на

пущуните и родствените им етнически общности (памирските таджики). Тохарите

не са нито единствените нито първите мигранти на територията където се формира

таджикския народ. Много преди идването на тохарите (кушани) около земеделските

оазиси и в източната планинска част на Ср.Азия са обитавали различни скотовъдни

племена от общността саки. Среднеазиатските саки не са оставили след себе си

писмени паметници, но изхождайки от съхранилата се древна топонимия в земите

които са обитавали, се вижда че те са били източноирански народ. Потомците на

саките, както и согдийците, постепенно, в течение на вековете, са преминали на

таджикски език и само в Памир - в Шугнан и Рушан, Вахан, Сарикол и още някои места

– са съхранили своята древна реч. В миналия век на такова древно, източноиранско

наречие са говорили в Вандж, а още по-рано – и в Дарваз. Част от сакските племена под

натиска на тохарите (юечжи) през II-I в.пр.н.е. са се преселили от степите и планините

на Централна Азия в Северозападна Индия, където заселват територията станала

известна с името Сакастан (земя на саките), сега – Сеистан (в Пакистан). Техният език,

съдейки по оскъдните податки е имал същите черти, характерни за кушанския, пущу и

мунджански.

Почвата, на която трябва да търсим корените на таджикската етногенеза е била

друг, нескитска. Това е несъмнено етническата среда на древното земеделско население

от оазисите. Тази среда се характеризира с ясно изразено етническо и езиково единство

през цялото I хил.пр.н.е., до масовото нашествие и заселване на тохари (юечжи или

кушани), саки, усуни (аси, асиани), кангари (пасиани) и други скотовъдни племена в

последните векове на това хилядолетие. Това единство се демонстрира и от общото

название, което дават източниците по това време за страната със земеделска култура на

бъдещата таджикска територия, наречана "Ариана" (това название обединява многото

оазиси именно по силата на племенното единство), "страна на арийте", "обиталище на

арийте", "страната, създадена от Ахурамазда".

(археолозите наричат манериалните паметници на тази култура БМАК –

Бактрийско-Маргиански археологичен комплекс, като един от най-водещети негови

изследователи е Виктор Сарианиди). Сведения за тази страна може да се открият и в

античните (гръко-римски) источници, и в Авестата - свещената книга на

- 4 -

зороастрийците, а съвр.учени условно наричат носителите на тази култура „авестийски

арии” и „авестийска цивилизация”. Това единство се вижда и от единството отразено в

общата материална култуа на въпросните територии в археолог.комплекси Яз

(всичките негови три стадии, генетически свързани помежду си), обединени от

изследователите в ред археологически култури, по-старите от тях се наричат култура

(или култури) на късната рисувана керамика, а по-късните – култура на цилиндрично-

коничната керамика.

Народът на Ариана е притежавал ред специфични черти на духовната култура,

обединяващи го в нещо цяло и отличавщи го от съседите. Той е имал свой вариант на

общоиндоиранската етногенетична легенда, което е много важно, защото представата

на народа за своя произход е съществен елемента в етническото самоназвание.

Той е имал своя религиозна обредност и култ към своите богове, които са го

отличавали от съседните племена. Много специфични са такива черти на културата му,

които са с голяма етноразграничаваща значение като погребалните и брачните обичаи.

Отличавал се е от съседните племена и по своя антропологичен тип.

Своеобразно е било и неговото обществено устройство и стопанския комплекс.

Или казано с една дума, населението на Ариана е имало всички специфични признаци

които го определят като отделен народ.

Народът на Ариана е създал в дълбока древност силни държави. Такова в

началото е царството на древния кави Усадана и кави Хусрава с център в долното

течение на река Хилменд и в района на езерото Хамун (IX-VIII в.пр.н.е.), след това е

царството на кави Виштаспа и неговите приемници с център в оазиса Балх (VII-VI

в.пр.н.е.). Тук е родината и мястото на признаване на пророка Заратущра (Зороастър). В

тързенето на родината на зороастризма в последните десетилетия бяха изказвани доста

хипотези, като някои от тях са съвсем фантастични. Правилният подход изисква не да

се филосоства безцелно, а да се следват най-древните и достоверни податки, съгласно

които признанието на учението на пророка Заратущра е станало в двора на кави

Виштаспа в Балх в VII в.пр.н.е., и няма никакви основания да не се доверим на тази

традиция. Съществува и друга традиция която пренася всички събития свързани с

живота на Заратущра в Атурпатакан (Ирански Аъербайджан), но тя е изкуствена и е с

много по-късен произход, свързана със съществуването на зороастрийските храмови

центрове в Атурпатаканв късносасанидската епоха, когато зороастризма става

официална, държавна религия на Сасанидската държава.

Интересно е че и споменаваните в източниците, места свързани със

странстванеята на Заратущра се отнасят най-вече с територията на Ариана.

Всъщност по „Ариана” трябва да се разбира съвкупност от цял ред „страни” всяка от

която представлява голям земеделски оазис. Названията им са ни известни от

древногръцките източници: Бактриана/Бахтри, или Бахди (областта около

едноименния град Бахди/Балх (поради прехода на „д-л” в западно- и

източноиранските и индоарийските езици), в широк смисъл – територия, която по-

късно започва да се нарича Тохаристан); Согдиана/Сугд (долината на р.Зеравшан и

Кашкадаря, по-късно така се нарича по-обширна територия); Маргиана/Маргуш

(областта около Мерв); Арея/Харайва (областта около Херат и басейна на р.Теджена-

и-Герируд); Дрангиана/Зранка, или Хайтумант (областта около Зерендж в долното

течение на р.Хилменда, около езерото Хамун): Арахосия/Харахвати (областта около

Кандахар, Газни и Буст); Паропамис/Параупарисайна (Задхиндокушието, областта

около Кабул).

Особенно място в пределите на тази обширна териториия е заемала страната

Арияна-Вайджо на река Вахви-Датя, смятана за най-древното място на обитаване на

арийте, и място на деятелностна на Заратущра. Следвайки източниците, тази област

- 5 -

трябва да се свърже с горното течение на р.Амударя, същите места, които по-късно

започват да се наричат Бактрия в широк смисъл, а още по-късно – Тохаристан.

Все още се цитира в различните работи и грешното становище че Арияна-Вайджо

е историко-географската област Хорезъм.

Трябва да отбележим че населението живеещо на юг от Хиндокуш

(букв.пр.Индийски планини) и част от жителите на Арахосия, по ред етнически

признаци се е отличавало от населението северно от планината.

Тези земи са търпели промени във времето. Когато условията са били

благоприятни, древните земеделци от Ариана са колонизирали съседните области,

годни за земеделие. По такъв път се разпространява земеделската чустска култура във

Фергана. Ако за разпространението на тази култура можа да съдим единствено от

археологическите изследвания, то за разпространението и възникването на

земеделските култури в Хорезъм, може да съдим както и от археологията, така и от

писмените източници, вкл. и от изевстните ни исторически предания на доислямскоте

хоремзийци. Колонизацията е протичала и в южна посока, за което свидетелстват

археологическите находки в Пирак (Белуджистан), показвайки не че във втората

половина на ахеменидския период тя вече достига крайбрежието на Арабско море. За

това говори и появата на народа орити – вероятно колонисти от Арахосия.

Мощен колонизационен поток е вървял и във източно направление, в съседната

индийска област Гандхара, вкл. и в задиндската и част. За това говорят и

археологическите, и писмените източници, а далечен отглас от тези древни събития

може да се намери в иранската и индийската епическа традиция.

Въпросът за колонизацията на авестийските арии поставя пред нас и въпроса за

„маговете”. За произходът им е писано много. В източниците под „магове” се резбира

жреците на зороастрийската религия сред персите и мидийците. Но в най-ранните

ранните източници се забелязва че първоначално те са били някаква етническа

общност. Характеризирали се със специфични брачни и погребални обичаи, които са ги

отличавали от останалото западноиранско население. Тези обичаи, за които е ясно че не

ги е измислил Заратущра, са били свойствеи за авестийските арии. Вероятно първите

колонисти от Ариана, установили се на територията на областта Рага (Рей) които са

донесли и учението на Заратущра, са наричани така от местното мидийско населеине.

По сила на езиковата и етническа билзост в тогавашния ирански свят, западните иранци

са възприели от тях новото учение.

Особено важен е въпросът за езика на авестийските арии. Нещата са пределно

ясни, това е езикът на древните бактрийци, където се създава и първоначалното ядро на

Авестата. Действително, в европейската наука още от 19 в., термините

"древнобактрийски" и "авестийски" език се приемат и използват като синоними. Под

влияние на хиперкритическото отношение към древната традиция, за родината на

зороастризма, постепенно названието "древнобактрийски" остава на заден план и

започва да се утвърждава мнението че под авестийски език трябва да се разбира само

езика на Древния Хорезъм, Мерв или Херат, въпреки че никакви основания за такава

локализация, осевен самата хоремзийска хипотеза, не съществуват.

В.Б.Хенинг предлага езика на кушанските надписи да се нарече „бактрийски”

което се приема от всички иранисти. (смятам че предложеното от А.Марик,

откривателя на Сурх-Коталския надпис, название кушанобактрийски е най-правилно!)

Въпреки че няма никакви доказателства за съществуването на такъв език, на

територията на Бактрия до идването на тохарите (кушани, юечжи) и твърде малка е

вероятността това да е бил език на завареното население. До идването на кушаните,

местното население е използвало авестийския език. Той е заемал промеждутъчно място

между западно- и източноиранските езици, като вероятно е бил по-близко до западните.

- 6 -

В източниците има сведения че в докушанското време, цяла Ариана, вкл. Бактрия и

Согдиана, също Мидия и Персия, са ползвали един и същ език. Археологията покзва и

културното единство на цяла Ариана (т.нар. БМАК), така че трудно би могла да

мислим за разноезичвост на населението и.

Трябва да се смята че едва в последните векове до н.е., в резултата на скитските

преселения, в някои периферни области на Ариана - Согд, Хорезъм и Дрангиана

(Сакастан) - постепенно се утвърждават източноиранските наречия, видимо съхранили

и някои "авестийски" черти в качеството на заварен субстрат.

Обикновено се смята че авестийския език не е оставил след себе си преки

потомци. На територията, където някога са живели авестийските арии, до сега са се

съхранили езиците-реликти ормури и парачи, заемащи също такова междинно място

между западно- и източноиранските езици, както и авестийския. За произхода им има

различни мнения, но най-вероятно това е останало от някогашната обширна езикова

общност, коренните представители на която са известни от индийските докушански

източници като народа камбоджи. Териториално тази област съвпада с южната,

задхиндокушка част от земите на авестийските арии. Наистина специални връзки

между езиците ормури и парачи и авестийския не се откриват, но трябва да отчитаме и

грамадния времеви промеждутък между тях, както и вероятността за съществуването

на различни диалекти в самата авеситйска общност, например дрангиански и

арахосийски, така че тяхното развитие да е оказал основна роля във формирането на

споменатите езици-реликти.

Именно в авестийските арии, както се вижда, въпреки много уговорки, трябва да

се търсят предците на таджикския народ. Детайлният анализ показва че освен

териториалното съвпадение, още куп други връзки свързват през големия времеви

интервал тези два етноса.

Трябва да отбележим още едно вожно обстоятелство показващо етническото

самосъзнание: историческият епос съхранен във великата поема „Шах-наме” на

Фирдоуси, съществувал в своите най-древни форми още при авестийските арии, в

средата в която се и зародил.

През цялото свое съществуване народа на Ариана, влиза в тесни контакти с други

народи. Те са по-изразени когато Ариана е включена в големите древни империи,

първоначално Ахеменидската, след това в империята на Александър Македонски,

наследена от Селевкидското царство и Гръко-Бактрия. На териториятя на Ариана се

появяват както западни иранци - перси и мидяни, така и източни – скитските (сакски)

племена, но също неирански народи - индийци и гърци. На свой ред, представители на

народа на Ариана, в качеството си на войни в персийската, македонската и по-късните

армии на еленистиччните държави се заселват в Предна и Мала Азия, Сирия, Египет,

Индия.

Особено тесни са били връзките на народа с Ариана с източните гърци, които

водят до възникване на своеобразна симбиоза между тях, но в крайна сметка тя е

частична. Ариана не само влиза в състава на елинистическия свят, но и на територията

на Бактрия, се е намирал един от големите еленистически държави - Гръко-

Бактрийското царство.

Първитее гръцки селища са незначителни – появяват се в Бактрия и Согд още в

Ахеменидската епоха (VI-IV в.пр.н.е.): древните персийские царе са имали практиката

да преселват своите поданици, особенно след някакъв бунт, в отдалечените покрайнини

на държавата, а също и са преселвали население за изпълнание на граничната охрана.

Масово заселване на гърци и въобща на балканско население се осъществява с

походите на Александър Македонски (в Ариана - от 330 до 327 г.пр.н.е.). Придошлите

- 7 -

завоеватели оставли в качеството си на постоянни гарнизони, заселвали се,

основавайки нови градове и военни селища.

Новите градове, притежаващи характеристиките на класическия гръцки полис,

продължават да се създават и при Селевкидите (края на IV-III в.пр.н.е.), и в Гръко-

Бактрийското царство (III-II в.пр.н.е.), което се обособява от Селевкидската държава.

За да се добие представа за тази миграция, трябва да посочим че в похода на

Александър до Индия участват 13 000 войни, като голяма част от оцелелите се зеслват в

завоюваните земи. Предполага се че в селевкидското време, след смъртта на

Александър, числото на гръцките колонисти е достигнало до 23 000 души, като те не са

само войни-наемници, а също и търговци, занаятчии, хора идващи от Балканите и Мала

Азия, търсещи по-добро препитание. Разбира се този поток дава своето отражение и

върху материалната култура. Новите градове са от гръцки тип, заселниците донасят и

нови техники в грънчарското производство, напоителното дело, монетосеченето.

Синтеза на местните и гръцките традиции довежда до възникването на нов стил –

гръко-бактрийския. Широко разпространение получава и гръцкия език: - бактриецът е

съпровождал своя дар към местното божество, олицитворение на р.Амударя с

посвещение на гръцки език, а самото божество се изобразявало в съответствие с

гръцките представи. Индийският цар Ашока (III в.пр.н.е.), се обръща с указ към

населението на Арахосия, на гръцки език. Гръцкият език се съхранява в бита на

местното негръцко население и след краха на Гръко-Бактрия, в долината Яван е открит

съд от І в.пр.н.е., с надпис на гръцки език.

Как е протичал процеса на елинизация на територията на Ариана, и какво е било

отношението на местното населеине към гръцката култура? Имало ли е и негативно

отношение към културата на пришълците? Съществуват различни мнения но да се

отрича подобна възможност е неправилно. От една страна античните източници

съобщават че "благодарене на Александър в Бактра и Кавказ (т.е. областта Хиндукуш. -

И.П.) почитат елинските богове", а децата на персите и другите източни народи добре

познават гръцкия театър "като играят трагедиийте на Еврипид и Софокъл". От друга

страна обаче новите завоеватели забраняван на бактрийците да практикуват

погребалните си обряди. Зороастрийската традиция, в т.ч. и местната сакастанската, е

съхранила черти говорещи за крайно враждебното отношение към Александър, като

рушител на местните религиозни светини и обичаи. Налице е антагонизъм между

местната заварена култура и налаганата със сила култура на завоевателя. Подобно

явление има и в други части на елинистическия свят, засвидетелствани от източниците

– напр. „бунта на Макавеите” в Палестина. Любопитни детайли ни покзва

археологията, напр.френски археолози са разкрили в древен бактрийски град от ІІ

в.пр.н.е. как местното населеине е разрушило статуя на Зевс издигната в негръцки,

местен храм. Пустеят гиманозионите и театрите, на площадите бактрийците

демонстративно изпълняват религиозните си обреди, които е забранил Александър. По

същият начин в Палестина се ликвидира култа към Зевс в Йерусалимския храм.

Отношението към елинския начин на живот и култура се демонстрира и от

предноазиатските примери, народът упорито продължава да живее по своите древни

традиции, а елинско влияние има в управляващата прослойка. Напълно подобно е било

положението и в Гръко-Бактрия.

Какво е било отношението към елинската културе на скитите (саки) нахлули в

Гръко-Бактрия в последните векове от ст.ера? За разлика от обкновенното население,

племения елит бързо се слива с елинизирания местен елит. Това се демонстрира от

използването на гръцкото писмо от кушанските царе, за надписи на кушано-бактрийски

език (и бързото разпространение на монетосеченето при кушани и саки но по

- 8 -

гръцки канон, с появата на антропоморфните изображения, вкл. и портрет на

владетеля).

За значителността на еленистическия етнически компонент говори и факта че сред

етническите групи в планинските области на Гръко-Бактрия се разпространяват

легенди, битуващи и до днес, за произход на този или онзи етнос от войните на

Ал.Македонски (Красноречив е случая с хунзите, които се смятат за потомци на

Ал.Македонски, използван по крайно комичен начин от ръководството на измислената

и жалка псевдодържава БЮРМ или Р.Македония, търсеща фалшива историческа

идентичност).

И така, авестийският народ, племената на Ариана, са първата, най-близка във

времето степен в предисторията на таджикския народ. Древноиранският авестийски

език, при цялата си архаичност, представлява сам по себе си отеделен ирански език.

Спускайки се още по-дълбоко във времето, на още една степен, ние се сблъскваме с

протоиранския език, общият предтеча на всички по-късни ирански езици и още по-

древния индоирански език. Неговите носители са древните арии, защото съдейки от

Ведите и Авестата, те наистина се се самонаричали така (за разлика от напълно

измислените германски арийци от ІІІ-я Райх). Преки исторически свидетелства за тях,

писани в тази отдалечена епоха няма. Но по метода на лингвистическата

реконструкция, е възможно в някаква степен да се въстанови този протоирански и

нидоирански езиков и лексикален фонд.

Разбира се не е възможно да се даде обща картина на живота на индоарийте, но са

известни и доказани няколко основни факта: първоначално те са оботавали значително

по-северни територии от Иранското плато и Индия и са контактували с предците на

арменците, гъците, балтославяните и угрофините; познавали са медта и бронза;

занимали се основно със скотовъдство (приемущественно коневъдство) и земеделие,

като скотовъдството е преобладавало в значителна степен (древните арии и

изобщо индоевропейци не са били земеделци!); водели са достатъчно подвижен начин

на живот, в много случаи приближаващ се до номадизма; имали са доста сложни

космологически и космогонически представи, а също в няколко варианта

етногенетически легенди и митолого-географски схеми.

Древните арии са обитавали в обширната полоса на евразийскиите степи от Черно

море до Казахстан, а може би и още по-източно, т.е. в местата където по-късно се

появяват източноиранските скито-сарматски племена. Оттук те се разселват в няколко

последователни вълни на юг. Доказани са две вълни като по-къснато частично

препокрива по-страта. Смята се че распада на общоарийското единство се отнася

примерно към границата на III и II хил.пр.н.е., а на общоиранското - примерно към

средата на II хил.пр.н.е., и на източноиранското - към границата на II и I хил.пр.н.е.

За обща илюстрация на порцеса на резселение на древните арии служи мита за

Йима (Яма), които се е почитал като прародител на всички древни индоирански народи,

в който се съобва как този древен герой на три пъти е разширявал своята студена земя в

южно направление „когато тя се препълвала от хора и домашни животни” (т.е.

демографската пренаселеност е била главната причина за миграциите).

Каква е била връзката на авестийските арии с техните предци, протоиндоиранските

арии. В късната зороастрийска литература нееднократно се описва митолого-

географската схема, която явно води началото си от по-старите несъхранени авестийски

текстове: централната абласт (каршвар, кишвар) Хванират (което означава"[страна] на

хубавите колесници"), където обитават арийте, се намира между две големи реки

наречеин Раха (Волга) и Вахви-Датя (Амударя), извиращи от световната планина Хара

която опасвала земята, те се вливали в срединното море Вору-карта (Ворукаша)

(Каспийско море), а между тях се намирали още 18 други реки. Подобни митолого-

- 9 -

географски представи имат и черноморските скити, като отражение на по-стария

древноирански модел. В страната Хванират Вахви-Датя е гранична река, докато в

представите за Ариана-Вейджо, тя става централна река, всъщност виждаме две

последователни във времето митолого-географски схеми.

Представата за Хванират е доста по-древна от тази за Ариана-Вейджо („арийски

простор” или също и Арияшаяна – „арийска страна”) Арияна-Вайджо е преди всичко

прародина само за авестийските земеделски общности, Хванират е общоиранската

прародина, проситрала се между Волга (Раха) и Амударя (Вахви-Датя).

Археологическите данни напълно подкрепят тази схема, отразяваща преди всичко

западният вариант на андроновската културна общност.Най-ранният неин етап е

представен от ярката и самобитна петровска култура (XVII-XVI в.пр.н.е.), ограничива

се в основата си в степите на съвр. Западен Казхстна и Южен Урал. Следващият етап е

представен от алакулската култура (XV-XIII в.пр.н.е.), и произлиза от предходния

петровски, като показва широко распространение в Средна Азия: алакулските находки

достигат района на Ташкента, долината на Зеравшан и Фергана. Поглъщайки по пътя

си и елементи от съседната и сродна срубна култура, този вариант създава много

смесени култури като тазабагаятската култура (XV-XI в.пр.н.е.) при делтата и долното

течение на Амударя. Логично е да мислим че находките от тези култури и

разпространението им на юг саотразени в преданието за страната Хванират, страната на

добрите колесници, именно колесниците са една от най-важните характеристики на

петровската и алакулската култури, като са откривани даже и в погребалните

комплекски (Аркаим). Несъмнено тези арии са имали основно значение при

формирането на авестийската общност. Но детайлното археологическо проследяване на

тези процеси не е еднозначно. В завършващият етап (XII-IX в.пр.н.е.) андроновските

степни елементи се откриват непосредствено на територията на авестийските общества

в земеделските оазиси, наблюдава се преход от по-старите земеделски комплекски на

авестийските арии към нови форми показващи известен упадък и варваризация, поради

придошлия степен елемент. (Тези събития са прекрасно обясняне в Авестата с

борбата на Арияшаяна и Туран – степните андроновски простори, споменати са и

племената нападнали авестийските общества дахи, сауромати, дани, хиаона, саки). В

самата изходна територия на андроновските племена в края на II хил.пр.н.е. проникват

носителите на карасукската культура, идващи от Централна Азия (прототохарите

чийто център е Минусинск). В резултат възниква сливане на андроновските и

карасукските елементи в степите на Казахстан и Средна Азия възникват нови култури,

като бегаз-дандъбаевската. В хода на етническата история на тези събития може да се

смята че водят до появата на централноазиатски, неиндоирански и въобще

неиндоевропейски суперстрат на протоиранска основа. Този процес се съпровожда в

края на II и първата половина на I хил.пр.н.е. с разпространението далече на запад на

някои далечноизточни културни елементи и монголоидено расово тип. (Явно с

прототохарите-карасукци проникват и монголоидни, вероятно алтайскоезични

примеси, за тази симбиоза говори и факта че тохарите са първите представители на

расата на средноазиатското междуречие, съдържаща слаб монголоиден примес).

Но в крайна сметка, ирансикят елемент е бил преобладаващ и асимилира

въпросните примеси. Така се слагат основите на скитската общност в широк смисъл на

понятието.

Едни от първите известни представители на тази общност са турите, споменати в

ирансикя епос, противници на авестийсикте арии, въпреки че имената на техните

владетели са също ирански по произход.

Древните арии от иранската група са се намирали в тесни връзки с инодийските

арии. Отдавна е прието че широко разпространените индийски митологични представи

- 10 -

за борбата на девовете (девите) с техните братя асурите, всъщност отразява тези древни

взаимоотношения. Самите асури се делят на две големи групи, дитии и дани, потомци

на речните богини Дити и Дану, в този мит също се проследява исотрическа основа.

Всеки ирански народ има своя етногенезисна легенда свързана с митичен герой-

прародител и дух винаги изявяващ се в женски образ, така народът се явява потомък на

героя и духа приел женски обарз. При авестийските арии духът е свързан с свещенната

река Вахви, т.е. "Добрата" - Да[й]тя (река) („вахви-датя” – добрата река Амударя), и

Данава (Танаис – при гърците, отразяваща скитско нзвание, в случая Сърдаря, ото

нидоиранското *dana - река). Или датийте и даните са първите ирански племена,

заселили се в басейните на Амударя и Сърдаря в края на II хил.пр.н.е. Тези племена са

явно съвременици на Ригведа и споментите в нея асури се споменават като напълно

реални и конкретни неприятели. (В иранската митология ахура, което е аналог на

индийското асура е равносилно на бог (Ахура-Мазда „мъдрия бог”), докато дев

озночава лош дух, лошо божество, в индийската митология отношенията са обратни,

девите са богове, а асурите – лоши духове. Или виждаме дълбоко религиозно

разделение настъпило в някога общата индоиранска общност!)

Интересно е че често споменаваните в индийската митология потомци на героя

Бхригу, са свъзани с асурите, а в Ригведа също фигурират като реалное племе. От други

източници е известно, че бриги са се наричало още и фригийците в древноста когато са

живеели на Балканите (територията на съвр. Североизточна Македония), преди

миграцията им в Мала Азия (края на II хил.пр.н.е.) където стават основните предци на

арменците. А лингвистическите данни свидетелстват за тесни контакти на древните

арии с предците на фригийско-тракийските племена, в които има основания да се видят

носителите на срубната култура от степите на Поволжието и Северното

Причерноморие. (Пянков е в дълбоко заблуждение, срубните племена са

предците на европейските скити, а фригийско-тракийските племена, заедно с

дорийците, древните гърци и пелазгите произлизат от Баденската култура, но е

доказано че се били в близък контакт с ямно-катакомбната общност и дори според

Л.Клейн, около V-ІV хил.пр.н.е. са били части на една изходна индоевропейска източна

общност! Клейн също свързва Бхригу с фригите, предвид спецификата на пограбалния

обред – трупоизгаряне. Вж.Л.Клейн и книгата му за мигграцията на индоевропейците, в

руската страница на сайта)

"Срубниците" активно участват заедно с западните "андроновци", т.е. древните

иранските арии, в заселването на Средна Азия във втората половина на II хил.пр.н.е.

Тогава някакви племена на народа бриги е могла да попадне сред индоарийте и с тях да

мигрира на изток. Там потомците на Бхригу стават основатели на няколко почитани

рода на брахмани, пазители на древните обреди. Така се изясняват някои специфични

факти свързани със специфичните протоарменско-индоарийски връзки в областта на

сакрална, жреческа поезия ( Л.Клейн също отбелязва тези връзки). Така че може

да посочим още един елемент участвал в етническата история на Средна Азия.

Къде са обитавали първоначално индоарийте при преселението им в Индия.

Съгласно Ригведата тази територия е била Пенджаб, на изток – долината на р.Джамна,

на запад – долината на дестните притоци на р.Инд, а именно: Кабул, Курам и Гумал.

Инетересн въпрос представлява локализирането на страната Брахмаварта с нейните

реки Сарасвати и Дришадвати - древнето местообиталище на главните ведийски

племена - бхарата и пуру. Обикновенно се смята че е на изток от р.Инд, но това мнение

противоречи на източниците. Днес не представлява съмнение че името "Сарасвати" е

пряк аналог на иранското "Харахвати" (поради разграничителният преход „с-х” в

индоиранската общност), т.е. откриваме го в названието на страната Арахосия и

нейната река (Аргендаб) (Сарасвати/Харахвати – река в Пакистан).

- 11 -

Има съответствие и в ономастиката на тези места с названието на другата река -

"Дришадвати".

Ригведа описва много събития свързани с живота на ведийските племена като

посочва основно различни места от южната част на бъдущата Ариана; например, река

"Сарайда" и иранският аналог "Харайва", т.е. названието на страната Арея и нейната

река (Герируд). Всичко това ни показва че в крайна сметка, на териториите на по-късно

възникналите Дрангиана и Арахосия и още по-късния Сеистан във втората половина на

II .хил.пр.н.е. са обитали ведийските индоарии.

В археологически план ранните индоарии добре се свързват с културата на сивата

рисувана керамика, разпространена в Източен Пенджаб и басейна на Ганг, в горното

му течение, в периода XI-VI в.пр.н.е. Носителите и са вероятните наследници на

древните ведийски арии от Ригведата. Те са носетелите на културата на гандхарските

могилници, чийто паметници са проучени по десните притоци на Инд и в Западено

Пенджаб и са датирани към втората половина на II хил.пр.н.е.

А ведийските арии от Брахмаварта (страната на Брахма), може да свържем с

културата „У” слой Мундигак, в областта Кандахар, датирана към средата на II

хил.пр.н.е. Тя рязко се отличава от културите на предшестващите слоеве и е настъпил

смяна с култура радствена на културите от кръга Яз, т.е. културата на авестийските

арии.

Очевидно ведийските арии са били рано прогонени от Дрангиана и Арахосия,

макар в последната се е съхранил значителен индоарийски елемент. Най-вероятно

остатък от тези ведийски арии са съвр. дарди чийто наречия заемат срединно

положение между санскрита и иранските езици, така че днес преките потомци на тези

арии – племената пашаи и тирахи, обитават не по-западно от р.Кабул.

За степната прародина на ведийските арии нямаме преки податки в източниците.

Единственно мъгляво сведенеие е споменеването в Ригведата за похода на девите към

далечната река Раса (съответстваща на Раха (Волга) от иранските текстове),

расположена в края на света, където живеели девите и асурите.

Археологическата връзка на ведийските арии със степните култури в Средна Азия

не е много ясна. По някои черти на погребалния обред можа да се предполога такава с

източния вариант на андроновската култура, наречена феодоровската култура. Ако

връзката и с ведийските арии е все пак твърде хипотетична, то на така стоят нещата по

отношение на втората вълна индоарии, където има открити археологични

закономерности. Съществуват много мнения за втората индоарийска вълна, но в

обобщение се приема че: на границата межу II и I хил.пр.н.е. от Памирския регион през

Гилгит и Читрал в Централна Индия достига нова вълна индоарии, които частично са

се наслоили над по-древните ведийски индоарийски племена и част от тях са изтикали

в планините. Новите племена понякога са наричани „епически арии”, тъй като именно

те са главни участници в древноиндийския епос (Махабхарата). Първи сред тях е било

племето куру. По археологически данни е известно, че в последните векове на II

хил.пр.н.е. е настъпило предвижване на феодоровски племена от Седморечието и

Тяншян в южна посока, до десните притоци на Амударя и Памир. Влиянието на тази

култура се забелязва и върху местните авестийски земеделци. Възниква въпросът, не е

ли това отражението на предвижването на втората индоарийска вълна?

Но освен иранската и двете индоарийски инвазии, има и основание да се

предполага още една индоиранска вълна на юг, предшествоваща всички останали

превърнала се в етничеси субстрат, погълнат от следващите.

В този слой се проявяват и много древни черти, сврзани с появата в Предна Азия

на древен индоирански (минтанийски) език и общност с неиндоевропейско участие на

- 12 -

народите - касити (XVIII в.пр.н.е.) и хурити (XVI - XIII в.пр.н.е.). Очевидно някаква

древна индоиранска общност на границате между III и II хил.пр.н.е., отделила се от

общоиндоиранското единство, се е предвижила през Кавказ и Загроса към Иранското

плато до тези места където по-късно трайно усядат късните индоарий и иранците, като

по пътя си са влезли в контакти със завареното население - каситите и хуритите.

Может ли такава реконструкция да намери подтвърждение в археологическия

материал? В каспийските и причерноморски степи в края на III – началото на I

хил.пр.н.е. са обитавали племената на катакомбната култура, които се смятат по ред

признаци за носителите на индоиранското единство. Към началото на II хил.пр.н.е.

паметници, сходни с катакомбните, започват да се разпространяват далече на юг. Или

племената носители на тази култура за започнали разселване в това направление. Така

се появава заманбабинската култура в долината на Зеравшан и южен Афганистан.

Към втората четвърт на II хил.пр.н.е. катакомбната култура в степта исчезва (и е

заменена от андроновските паметници, за които вече говорихме). В същото време

настъпват и големи изменения в културата на средноазиатските земеделски оазиси:

предишната високоразвита протоградска цивилизация исчезва, сменена от по-архаични

култури от кръга Намазг VI, които обхващат нови територии (например, културата

Сапалии и Дашла в басейна на Амударя). Те съчетават по-древните земеделски

традиции с нови моменти донесени от степното население като погребалния обред.

Други племена – потомците на катакомбниците продолжават да водят в Средна Азия

предишния си степен, пастирски начин на живот. Най-вероятно те са и носителите на

вахшската култура. Потомците на тази първа най-древна вълна са оставили своята

следа в историята на Средна Азия. Съдейки по особеностите на културата Дашла, може

да се смята че преки потомци на нейните носители са съвр. нуристанските кафири.

Признаците на техния специфичен погребален обред практикуван и сега, са

засвидетелствани още по времета на Александър Македонски, а археологически са

открити и сред паметниците на на бишкентската култура, близка на вахшската и

показваща приемствена връзка с по-древната заманбабинска култура. Така че

последните остатъци от най-древните арии са именно нуристанските кафири, чийто

език е маждинен между съвр.ирански и индийски говори. Бившите кафири от Нуристан

(насилствено но повърхностно ислямизирани през 19 в. от афганските феодали) сега

живеят само по южните склонове на Хиндукуш, а в средните векове са заемали

значително по-голяма територия, смята се че населението на областа Гур в

домонголското време е било от същия произход.

И така, спуснахме се до времената на първите индоарий проникнали и заселили се

в Ср.Азия. А може ли да надникнем още по-дълбоко зад завесата на времето? Да,

щателния научен анализ съобразен и с лингвистичните данни ни позволява това.

Спускайки се наоще една, по-древна степен във времето, ние са натъкваме на един

съвсем различен доиндоевропейски свят и неговата специфична култура.

В науката сега е прието че в земеделскага зона на Средна Азия, предшественници

на индоиранците са били тъмнокожите народи от дравидийската езикова група. Те са

първите изевестни земеделци на Средния Изток, живели са на общини, съсредоточени

около по-голям градски и култов център, където се е почитала Богинята-майка.

Известно е че дравидийските езици имат родство с еламския език, на които в дълбока

древност е говорило автохтонното население на Югозападено Иран. Дравидийските

племена също са мигрирали в Средна Азия от запад, от съвр.Иран.

Най-древният период на общодравидското единство се отнася към V-IV

хил.пр.н.е. носителите на тази общност са създателите на анауската култура в Южен

Тюркменистан, явяваща се нейн най-източен пост. На границата между IV и III

хил.пр.н.е. настъпва разделение на протодравидийските племена на западни и източни

- 13 -

(индийските дравиди), което се изразява в широко разселване на изток, към Индия.

Действително по археологични данни, в края на IV – началото на III хил.до.н.е.

паметниците на геоксюрския вариант на анауската култура (епохата Намазга III) в

долината на р.Теджен се разпространява на огромни пространства от долината на

Зеравшан (културата Саразм) до съвр.Сеистан и Белуджистан, като се предполага че

през Белуджистан дравидите заселват Индия. Следващото голямо събитие, в средата на

ІІІ хил.пр.н.е., е свързано с разпадането на дравидската общност на територията на

Индия, на две групи и възникване на харапската култура в долината на р.Инд. А в

началото на II хил.пр.н.е. започва и вормирането на съвр.дравидски народи в платото

Декан (Южна Индия), последвало от упадък и гибел на културата Харапа.

Така днес принадлежността на първите древни земеделски култури в Ср.Азия,

Белуджистан и Индия – културата Харапа, към дравидската общност (която също

принадлежи към ностратическото езикиво семейство) се смята за безспорна, доказана

от археологични и лингвистични данни. Само че съвр.дравидски народи са претърпели

голяма еволюция и малко приличат на древните си предци. Както показват костните

останки на хората от тово време, физическият тип на населението на Средна Азия със

смяната на етноса не се изменил: и до тогава, и след това тук са живели хора

принадлежащи към средиземноморския вариант на европейдната раса. (Дълбоко

невярно твърдение, Пянков се заблуждава, дравидите, както и еламците са били от

съвсем друг, смесен европеидо-негроиден расов тип. Първоначално протодравидите са

били европеиди, но разселвайки се на юг и изток се смесват с негроидни племена

(расово сродни със съвр.австралийски аборигени) стоящи на палеолитно ниво.

Постепенно чрез метисация с тях и променят основно расовия си тип в посока към

растяща негроидност!)

Това значи че арийските пришелци са били малобройни и физически се

разтворили бързо сред завареното население, като са усвоили от тях земеделските

традиции и грънчарското колело, а степняците арии успели да наложат езика си,

обредността и общественото си устройство. (Съвършенно невярно твърдение,

индоариийте от първата вълна идват няколко века след гибелта на харапската

цивилизация. Именно за да се ограничи смесването с чернокожите дравиди, възприети

враждебно от белокожите индоарии, в Индия възниква кастовата система, нямаща

никъде другаде аналог и индоевропейския свят! И днес представителите на по-висшите

касти, особено брахманската, са успели да съхранят отчасти

източносредиземноморския си расов тип и са доста по-светли, докато представителите

на шудрите – най-ниската каста, откъдето произлизат и циганите е със значителен

дравидски примес! В случая Пянков плаща дан на стари марсиско-ленински заблуди!)

Дравидското население също е образувало силни държавни формирования,

напр.страната Арата, често споменавана в шумерските сказания създадени в средата на

III хил.пр.н.е., ноописвайки събития от началото на хилядолетието. Теописват

пътешествието на дравния владател на гр.Урук, при които се развили засилени

търговски връзки между Арата и Шумер.

По археологични данни се предполага че Арата се е намирала около големия

археологичен комплекс Шахри-Сохта в Сеистана. В средата на ІІІ хил.пр.н.е. жителите

на Шахри-Сохта образеват множество колини в северна посока, свързани с добива и

търговията с Бахашански лазурит който се доставял в Шумер.

Друго древно обединение чието има не знаем, но по археолог.характеристика е

родствено на населението на Шахр-Сохта (Арата) и било съсредоточено около,

градището Намазг-депе и Алтън-депе в Южен Тюркменистан и предгорията на

планината Копетдаг. Разцветът на тази общност е в края на III – началото на II

хил.пр.н.е. (в епохата Намазг V), формирала собствена протоградска цивилизация,

- 14 -

чието по-нататъчно развитие се прекъсва внезапно. В същото време в басейна на

р.Амударя (археолг.комплекс Шортугай) се появават цветущи колонии сформирани от

заселници от Харапа. Шумерските текстове, съобщават за страната Мелуха

(Харапската цивилизация) с която също е имало търговски връзки. (Неслучайно

иноарийте наричат „млечхи” заваренита дравидски племена! В дравидските езици *mal

означава издигнат, благороден, което обяснава и самоназванието). Прекратява

съществуването си в началото на II хил.пр.н.е.

Дравидийското население е продължавало да живее в своите земи, но с идването

на индоарийте или се асимилира с тях, или се съхранява в по-непрестъпните планински

райони, днес такава е общнастта на брагуите в Белуджистан.

Но протодравидийските народи не са били единствените даораиски житери на

Ср.Азия, съществували са още две големи общности. В западната, равнина част на

Средна Азия, тогава добре водоснабдена, богата на езера и реки, са живели

представителите на келтеминарската култура (IV-III пр.н.е.), стоящи на палеолитно

ниво – препитавали се със събирачество, риболов и лов. Те са били крайния южен клин

на палеолитна общност обитавала в Приуралието и Северен Казхстан и влизат в

контакт с протодравидските племена на анауската култура. Днес се смята че

келтиминарската култура е създадена от протоугрофински племена, а някои

лингвистични паралале с дравидските езици се обяснява именно с тези контакти.

Известно е че протоугро-финските племена още в дълбока древност са обитавали

лесостепите на Урал и Западен Сибир.

В източната планинска част на Средна Азия е обитавала друга племенна общност,

представено от носителите на много архаичната хисарска култура. Корените са много

древни, а последните етапи от съществуването и (III-I хил.пр.н.е) съвпадът с появата на

земеделските култури Саразм, Сапали и степните къснобронзови култури. Хисарци са

били част от огромен масив от планински племена обитаващи целия памиро-

Хиндокушки район, вкл. и Кашмир, представлявал отделна етническа общност.

Основно са се препитавали с лов и начално, зачатъчно скотовъдство. Под влияние на

съседните народи, стоящи на по-висок обществен уровен, те постепенно се подлагат на

асимилация - "арианизация". Част от тях до вторрата половина на І хил.пр.н.е. запазват

своята етничесак самобитност в изоилраните и непрестъпни планински райони. Днес

последнте представители на този народ обитават планинските долини Хунза и Ясин, и

са известни акто народа бурушастки или буришки, европеиди по антропологичен тип,

но езиково заемат изолирано положение спрямо съседите си. (Днес е известно че

бурушасткия език принадлежи към голямата синокавказка езикова общност,

обединяваща с много древно палеолитно родство езика на баските в Приниейте, абхазо-

адигските, вайнахските и дагестанските езици в Северен Кавказ, езика на кетите в

Сибир, тибетския, бирманския и китайския език и езика на северноамериканските

индианци от групата „на-дене” в Канада. Тази общност е много древна, отделила се

още на бореално ниво и в дълбокия палеолит е заселила огромните евразийски

простори, като в Източна Азия е погълнала протомонголоидни общности, отразили се

върху различната степен на монголоидност при тибетците, китайците, бирамнците,

кетите и индианците!

Бурушастките, съхранени от непрестъпните планини са запазили първоначалния

си кавказки расов тип. Заслугата за отдиференцирането на това древно езиково

семейство е изцяло на световноизвестния руски лингвист Сергей Старостин.)

И така, връщайки се към основаната ни тема, проследяване корените на

таджикския народ видяхме че от дълбока древност, на неговата територия са обитавали

през различните епохи представители на четири големи етнически масива: хиндокушки

– на планинските ловци от синокавказката група (бурушаските), ловци, риболовци и

- 15 -

събирачи от протоуралската протоугрофинска група (келтиминарската к-ра),

протодравидийския масив на древните земеделци, които по-късно са изместени от

ариите, първоначално войнствени скотовъди, опитомили коня, които проникват в

оазисите и дават началото на древната авестийска земеделска цивилизация. В

следващите хилядолетия идват още две вълни индоарийска и собствено иранска, от

която се формира окончателно авестийската цивилизация във вида познат ни от

Авестата. Именно този, заключителен етап на авестийските арии може да се смята за

предтеча на съвр.таджики.

Разбира се пътят от времената на Кави Виштапса и Заратущра до съвр.таджики е

много сложен и изпълнен с етнически взаимодействия. Първоначално авестийските

арии воюват на юг с индоарийте, на север с блискородствените степни андроновски

племена – една бурна епоха описана в самата Авеста, в народния епос за Рустам и

Афрасиаб, съхранен от безсмъртните стихове на Фирдуоси. По-късно тук се установява

властта на Ахеменидските царе, пометена от завоевателните походи на Ал.Македонски,

донесли на региона гръцко културно влияние и няколковековен период на политическа

нестабилност, прекъснат от идването на новите завоеватели – източноиранските

скитски племена и централноазиатските индоевропейци – усуните и юечжите-тохари,

създателите на Кушанската държава. Тохарите бързо се иранизират, попадайки в

скитска среда и така възникват източноиранските езици, чийто представители днес са

главно планинските таджики.

След краткия но бурен възход на Кушанските царе, тук отново се установява

персийското владичество, този път от Сасанидска Персия. Тази власт е свалена от

ефталитите – централноазиатски народ, смес от тохари, източни иранци, угрофини и

езикови алтайци, но възприел кушанобактрийския език.

Сасанидите в съюз с нововъзникналия Тюркски хаганат успяват да разрушат

Ефталитската д-ва, като на нейните руини израства Согдийската търговска

цивилизация – федерация от малки, средноазиатски градове-държави, която държи в

ръцете си търговията по Великия копринен път. На свой ред тя е разгромена от

нашествието на исляма, с който се налага окончателно западноиранската писмена и

езикова нарма – дари, като език на новата религия, който окончателно измества старите

езици на согдийци, ефталити и кушани. Така в периода VII-Х в. от ираноезичното

средноазиатско население, окончателно се формира ранносредновековната таджикска

народност. Самото название таджик първоначално означава мюсюлманин и показва

начина си на възникване, на базата на религиозната унификация, скрепена с общия

език. Въпреки това таджиките не идват от друго място, а носят в гените си

наследствеността на авестийските си предци!

Настоящата статия представлява първи опит да се нарисува цялостна картина на

етническата история на древна Средна Азия и, разбира се не претендира за

изчерпателна пълнота и за окончателни изводи. Пред нас е началота на изучавана и

анализиране на този важен и интересен проблем. Неговото разрешаване може да стане

в бъдеще само чрез съвместните усилия на историци, археолози, лингвисти, етнографи

и антрополози.

* * *

© Журнал "ВОСТОК-ORIENS", Москва, "Наука", 1995 г., N 6., с. 27.

Российская академия наук.

Институт востоковедения.

Институт Африки, 1995 г.

- 16 -

ЕТНИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА СРЕДНА АЗИЯ И „БАКТРИЙСКИТЕ”

ЗАБЛУДИ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ

От ЧЗ-М-52

Вече в продължение на 17-18 г. в България се издига и популяризира основно от

любители-непрофесионалисти, т.нар. „Бактрийска теория” за произхода на

прабългарите формулирана от икономиста по образование Петър Добрев. В

продължение на тези години, в серия от научнопопулярни публикации, П.Добрев

твърди че древните българи за 100% иранци и 100% уседнали земеделци, живеещи от

най-древни времена в района на древния град Балх и историческата област Бактрия. За

тях имало множество споменавания в „Махабхарата” като народа „бахлики”.

Подвеждайки се по хипотезите на Добрев, известният наш историк, ТВ-водещ, сега и

политик Б.Димитров дори написа че „древните българи” воювали с Александър

Македонски, нали са „древни бактрийци”?

По-късно след като идват кушаните – диви скотовъдци и номади, древните

българи-бахлики са прогонени от Бактрия и се заселват в Кавказ, където предводителят

им Вунд е фиксиран от арменския хронист Мовсес Хоренаци.

Това е в общи линии т.нар. „Бактрийска хипотеза” която вече започва да се цитира

отчасти и от историци-професионалисти, приели я на юнашко доверие.

Какви са доказателствата на Добрев? Основно изхожда от чисто звуковото

съвпадение „Балх” българи, респ. „бахлики”. След това цитира арменската география

„Ашхарацуйц” от 7 в., и споменатия в нея народ „бхух”, който проф.Еремян промени

на „булх” чиято локализация е в района на Хиндокуш. Също цитира арабския автор

Димашки който споменава областта „Балхара” също във въпросиня район. Не на

последно място Добрев цитира и китайските хроники (Бей-ши, Тан-шу), говорещи за държавата Боло в Средна Азия и най-вече основният му довод е за открит лексикален фонд, показващ близост с езика на съвр. „памирски таджики”. Оттук той започна да пише за „памирски” произход на българите и за прародината „Балхара край Памир”.

Занимавайки се с прабългарския циклов календар, той „доказва” колко точен е бил и

какви „древноирански” са неговите корени, въпреки че този календар не се открива при

нито един индоевропейски народ и показва изцяло „алтайски” паралели.

В привеждането на своите доказателства, П.Добрев игнорира изцяло

археологията, липсата на каквито и да е археологически сравнения е типична за

неговото творчество.

Уж кушаните прогонват „българите” от Бактрия а като доказателствен материал за

антропологичния вид на древните българи използва точно известните скулпторни

кушански портрети от Халчаян. Също е твърде далеч от историческата хронология на

региона, напр. в една карта в негова книга е поставил названието „Царство Балхара”

върху земите на Кушанскта държава.

Разбира се пълен анализ на „творчеството” му няма да правим, всеки който се е

интересувал от прабългарския произход в последните две десетилетия неминуемо е чел

книгите му.

П.Добрев има и безспорни приноси които заслужават внимание. Той нанасе

първия удар върху научно несъстоятелнта хуно-тюркска теория за произхода на

българите. Той пръв запозна българския читател с данните от арменските исторически

и географски съчинения. Пръв доказа че „Конската планина” на Аспрух е всъщнст

основния Западнокавказки хребет известен и днес като Дзиакан/Суган/Тцуган,

намиращ се между Балкария и Дигория, а не Донецкия кряж в Приазовието, или

- 17 -

Ставрополските възвишения, както се пишеше от професионалните ни историци,

преписвайки от съчиненията на съветските си колиги.

П.Добрев пръв приложи сравнително удачно методиката на проф.Турчанинов за

разчитане на древнобългарсикте рунически надписи и пръв започна да търси

източноирански, както ги нарече „памирски” аналози на много български думи с

древнобългарски или съмнителен „славянски” произход.

Има ли основание да виждаме в Балх непременно българският етноним? Смятам

че такава връзка изобщо не съществува. Източноиранското Балх отразява

западноиранското Бахди/Бахтри, което в древногръцка транскипция звучи като Бактра

– главен град на обалстта Бактрия. Т.е. бахлики, балхики си означава просто жители на

Балх или просто бактрийци, жители от областта Бахди/Бахли. Самата дума в

средноперсийски (пехлеви) abahtar означава север, а в съвр.пресийски bahdi означава

запад. Също така в иранското плато живее народ бахтияри, които са остатък от

древните бактрийци, останали там и съхранили етнонима си и до ден-днешен. Или

названието Бахтри-Бахтрияна/Бактрия най-вероятно е свърззано с посока север, т.е.

северна страна, ако се види как е вървяло розселването, през Иранското плато, от

югозапад на североизток, нещата се изясняват. А прехода в Бахли е свързан с

общоизвестния феномен на преход „д-л” между западните и източните ирански езици.

От интересната и научно издържана статия на И.Пянков ясно се проследява

развитието на Бактрийската общност, в която петърдобревите „българи-бактрийци”

никак не се вписват.

1. Бактрийците имат ясно изразена цивилизационна изява – те имат свой етногенезисен мит, те са създателите на Авестата, тук се реализира Заратущра и тук е родинта на зороастризма. Споменът за зороастризма е много траен в потомците на това население. И варварски наложеният по безапелационен, кървав начин примитивен ислям не е могъл да го искорени. „Шах-наме” е създадена в ранноислямския период на най-голяма религиозна нетърпимост, но въпреки това старите митове на авсетийските бактрийци са битували в съзнанието на ранносредновековните таджики и тогава. Днес зороастризма се изповядва от част от кюрдите, персите, зороастрийска общност от потомци на персийски емигранти от 7 в., има и в северна Индия. А при древните българи? Няма и ни най-малък спомен или намек за подобни митове и подобни религиозни вярвания. Как така тези които са създали Авестата, според П.Добрев – древните българи-бактрийци, при това напуснали района, много преди арабската инвазия не са съхранили и минимален спомен за тези най-съкровенни за уседналите иранци легенди и вярвания.

2. Нещо което Пянков пропуска в статията си е появата на Будизма. Тази

религия, по-точно хуманно философско учение се появява в 4 в.пр.н.е. и до времената

на Ал.Македонски и кушанската инвазия, има своето широко разпространение в

Бактрия, при това такава, че един от гръкобакгрийските владетели Деметрий се отказва

от елинизма и става будист, като се преименува на Дхармамитра и основава гр.Термез

(градът на Дхармамитра, Термит в кушанското време). А при древните българи,

аналогично като със зороастризма, няма и помен за будизъм?

3. Появявайки се в Кавказ, такава древна земеделска общност, с утвърдени

държани традиции, нямаше как българите-бактрийци да не създадат известна и

висококултурна държава. Противно на това виждаме че те са остнали съвсем

незабелязани от древните автори, изкл. еднократното споменаване на българите на

Вунд/Вънд в Кавказ от Мовсес Хоренаци.

4. На П.Добрев въпреки че уж е специалист по стопанска история, изобщо не

му е известно, че земеделските общности не са способни на големи миграции, тъй като

препитанието им е свързано със земята. Не така е при скотовъдните общества, поради

- 18 -

мобилността на основната им собственост и препитание – стадата. И древните инодарии и иранци са извършили своите миграции и в едни много ранен етап, когато са основно скотовъдни общности, а не земеделци.

5. Погребалният обред на авестийското население е свързан с трупополагане

във странично свито положение (вж. Виктор Сарианиди). Такъв способ при

прабългарските погребения липсва. Д.Димитров направи своите паралели на

погребенията от Девня с тези от Бишектската долина, но макар и да влиза в

историческата област Бактрия, бишкетския могилник е оставен от юечжите, от

завоевателите, а не от завоюваните. Характерно за тях е погребението в яма с подбой,

т.е. подкопава се старничната страна на гробната яма, като се оформя ниша и там се

поставя трупа, след което нишата се зазижда и тогава се зарива гроба. Причината за

това е практиката на „обезвреждане” на мъртвия. Днес за археологията е ясно че

подбойните погребения се появяват с миграцията на тохарите и очертават техиня път.

Преди това са съвършенно непознати на авестийските бактрийци. При българите се

среща в по-голяма степен погребеинето в проста грунтова яма, с ориентация

северозапад, т.е. мъртивя да „гледа към изгрева”. Такива погребения са характерни за

усуните и са сарматите. Също и в по-малка степен се срещат групови погребения с

трпоизгаряне с полагане на обгорелите остатъци в гнезда или урни, обред характерен за

представителите на таштъкската култура в Южен Сибир и хионитите в Средна Азия.

6. Би трябвало езикът на „българите-бактрийци” да е авестийския. Пянков ясно

ни показа че памирските таджики не могат да бъдат преки потомци на авестийците,

точно обратното твърди П.Добрев, смятайки че памирските таджики говорат езика на

Древна Бактрия. Всъщност памирците са потомци на предислямските согдийци,

кушани, хони/хионити, както пущуните са потомци на ефталитите!

7. При прабългарите се среща ИДЧ (изкуствената деформация на черапа)

практика много характерна за тохарите-юечжи, аланите и напълно непозната за

авестийските бактрийци.

8. Държавата „Боло” спомената в „доказателствата” на П.Добрев се отнася за

първият етап на Ефталитската държава, създадена от втора вълна тохари-юечжи в

примес и с др.общности появила се в Ср.Азия едав в 4-5 в., време когато „българите-

бактрийци” отдавна са напуснали региона.

9. Планината „Имеон” която П.Добрев посочва като начална отправна част от

древнобългарската миграция, позовавайки се на съобщението на Михаил Силийски, не

е Памир, а много по-голям планински масив, вкл.освен Памир, основно Тяншян,

Хиндокуш и хребетите-водораздел между Амударя и Сърдаря.

10. Народът „бхух” или „булх” (според интерпретацията на Еремян), няма нищо

общо с българите, става дума за дардите от Балтистан, които Птолемей е назовал biltae

(билти) и тъй като „Ашхарацуйц” е дословен препис на Птолемеевата география, то с

бхух са означени именно билтите. Българите фигурират в Кавказкия регион с

названието „бушки”. В други източници „географията на Вардан Аревелци” бушките са

споменати и като един от народите родствени на ефталитите, аналогични на д-вата

Боло на китайските хронисти.

11. Понятието „Балхара” на Димашки всъщност се отнася за планина Балхар –

най-вероятно хребета Болор (съвр.верига от хребети между Амударя и Сърдаря).

***

Както се вижда в етническата история на Бактрия няма никакво място за петърдобревите „българи-бактрийци” но тази изсмукана от пръстите „хипотеза” по-точно заблуда, която успешно паразатира на родна почва поради няколко причини:

- 19 -

1. Историята на Средна и Централна Азия, етническа, политическа, археологическа, са абсолютно непознати както на българската общественост, така и на историците ни професионалисти.

2. П.Добрев и последователите му робуват на един наивен патриотарски комплекс

– да си намерим „по-културни и цивилизовани предци” от набедените за такива хуни на Атила или древните тюрки. В резултат на това започва едно изнасилване на източниците и осъкдните данни и нагаждането им към предварително начертаната теза.

3. Официалната, академичната историческа наука, чийто читави и сериозни представители в нашето време се броят на пръсти, избягват съзнателно тази тема, която не е удбобна за дисертации и израстване в кариерата. Създава се изкуствен вакуум в който нахлуват „учени” като П.Добрев или пък представителите на противниковия лагер – великия тюрколог (всъщност пенсиониран казармен даскал, преподавал турски език във военното у-ще във В.Търново и Военната академия) Иван Добрев които също твори псевдоистория

и е особенно трагикомично „компетентен” в разните „интернет-форуми”. Трябва

да се отчита и факта че днес, в световен мащаб вълната на „псевдоисторията” на

„фолк- или чалга-историята” е в своя подем и подобни неизучени и нерешени

въпроси като прабългарския произход са благоприятна среда за „творчеството”

на нейните представители.

Произходът на древните българи или прабългарите е твърде сложно и заплетено

уравнение, поради многото неизвестни в него. Нямаме собствен етногенезен мит, нямаме собствени източници. Именникът на Българските канове не може да се смята за такъв, тъй като е един владетелски списък, без нито едно отразено събитие. Годините за управлението отдъв Дунава „с остригани глави” на българсдките владетели са напълно

изкуствено сметнати по управлението на двата митични персонажа Авитихол – 300 г. и

Ирник – наполовина – 150 г. Този факт показва че дори за българите от 8 в. когато е

съставен този списък няма никакъв ясен спомен за произхода и липсва родова памет.

Това е така защото бидейки една „сарматска” общност прабългарите не са били писмен

и историчен народ, а миналото се е предавало под форманта на епоси и легенди, които

бързо със смяната на поколенията се изкривяват до неузнаваемост. Къде е тука мястото

на високоцивилизираните „българи-бактрийци” създатели на Авестата?!

За прошзхода може да съдим главно по това какво са писали другите за нас, а то е

твърде оскъдно, основно по материалната култура и погребалните обичаи с които се

занимава археолоигята, антропологичния тип на костния материал и

древнобългарсиките езикови остатъци. Като се анализилрат комплексно тези данни

може да се направят някои ориентировъчни изводи.

От източниците – българите в Кавказ се появяват твърде рано – 3-2 в.пр.н.е.,

синхронно с първата сарматска вълна. Сравняването на арменсикте данни на Мовес

Хоренаци за поява на българите непосредствено в периода на възход на Партянската

държава и данните на Плиний (1 в.пр.н.е-1 в.) и по-късния Птолемей за сарматски

народ епагерити/пагерити в Западен Кавказ (ср.пагæритæ – пагери-пугури + сарамто-

аланския суфикс за мн.число -тæ) показва че е напълно вероятно такова допущане. А

формата вхъндур-болгар, както ги нарича М.Хоренаци напълно отговаря на по-къснато

византийско уногондури и хазараското в-н-н-т-р (вененетери).

- 20 -

От материалната култура и погребалният обред – както доказва покойният проф.Рашо Рашев – в основата си става дума за сарматска общност, която и в културно и цивилизационно отношение стои на равнището на сарматските народи – предимно

скотовъдни общности с начеващо усядане и практикуване на земеделие, щом климатичните условия го разрешат, т.е. няма и помен за древна авестийска

цивилизация.

От антопологията – високи на ръст брахикранни европеиди, типични представители на памиро-ферганската раса или „расата на средноазиатското междуречие”. Или расово са идентични с кушаните, тохарите, ефталитите и късните сармати, съвр.памирски таджики, а не с авестийските бактрийци, още по-малко с атиловите хуни или древните тюрки.

От езиковите остатъци – твърде дискутиран и експлоатиран в различни насоки въпрос. Това което обаче не може да се отрече е ясното набелязване на два пласта, един източноирански, за който говори П.Добрев, без правилно да може да го интерпретира, с

аналогии към осетинския език и останалите източноирански (памирските, пущу) езици

и един древен алтайски нетюрксик пласт, с ясни аналогии към чувашкия, монголския и

тунгусоманджурските езици.

Възниква въпросът кои са неговите носители. Не могат да са нито хуните, нито някакви тунгуски племена, предвид липсата на изразена монголоидност при прабългарите. Значи това са европеиди от памиро-фергански тип, но използващи алтайски език. Това могат да бъдат само езиково алтаизирани тохари които напущат Централна Азия в 3-2 в.пр.н.е., явно съхранили се от последвалата иранизация, поради твърде ранното им появяване в Кавказ. (Например името на юечжийския предводител Кидар има ясно обяснение в тунгусоманджурски където означава здрав, твърд, силен!)

Или в езикиво отношение древнобългарската общност е била двукомпонентна,

източноиранска сармато-аланска и алтайскоезична. И както пише големият наш тюрколог и кумановед Валери Стоянов, въпросът е не до колко са били прабългарите чисти „иранци” или „алтайци”, а в каква степен са били представени тези два компонента пре тях! Това е основният въпрос в който е ключът към решението на прабългарското уравнение!

Смятам че т.нар. „бактрийска теория” е напълно научно несъстоятелна и ако бъде изложена на накой международен научен форум, ще предизвика само снисходителни

усмивки!

[resavsky]

Изложението е впечатляващо.Но не приемам изцяло критиките към Петър Добрев.Все пак това беше човека който пръв хвърли камък в тюрко-алтайското блато /още в средата на 80 те години/.Да допусна много грешки и на няколко пъти изпадна в противаречие сам със себе си но поне даде сравнително точна насока на бъдещите изследвания.А и твърденията че в дрените българи има някакъв алтайски предтюркски пласт ми изглеждат пресилени.По съм склонен да мисля че при българите има вторично тюркско влияние.

[Ka40]

Е кое му е сигурното на моногарама?Обясни ни как точно разчиташ "Петрос".Защото на мен ми се губи поне една лигатура.А иначе е византийски - изконната византийска сцена на орела захапал змия.Дай някой пример за гръцко/византийско име от 7 век завърщващо на "ос".

Понякога ме изумява глупостта на въпросите които задаваш. Айде помисли през VІ-VІІв. кой има навика да прави монограми с гръцки букви - тюрките? персите? прабългарите? аварите? И преди да отговориш с глупост от типа "пръстените от Малая Перешчепина" се замисли кой ги е правил.

Питаш за гръцко име завършващо на "ос" преди 7в.? Надявам се че поне за Христос си чувал

[Ka40]

Срамна работа, наистина. Имам предвид изявите на театралите от "експедицията Тангра - ТраЛаЛа 2".

Но друго ми стана по-интересно.

Това, че някой е загинал на Дунав, изключва възможността да е погребан на Днепър, така ли?

Калоян не беше ли убит край Солун, но твърдят, че е погребан в Търново?

Александър Невский също не е починал във Владимир, където е бил погребан.

Такива примери има много в историята.

Причините Аспарух да бъде погребан именно край Днепър могат да бъдат най-различни:

1.Именно там е било средището на неговите владения, там той е прекарал по-голямата част от живота си, там е властвал или -

2. Българите са отдавали особено значение на тези територии (поради някаква причина), които запазват през следващите векове.

Има една малка подробност, която пропускаш при опита си да разсъждаваш - Вознесенка по това време е навътре в пределите на Хазарския каганат.

Друг е въпросът, че Вознесенка като обряд няма нищо общо с прабългарите.

[resavsky]

Е какво пречи на един български аристократ от 7 век /не казвам Аспарух/ да си направи монограм.И без квалификации ако обичаш.

[Ka40]

Е какво пречи на един български аристократ от 7 век /не казвам Аспарух/ да си направи монограм.И без квалификации ако обичаш.

Значи се съгласяваш, че монограмът е византийски. А сега да зададем един много важен въпрос - за чий му е на един прабългарски аристократ да иска да си прави монограм по византийски образец, при положение, че въпросният монограм няма да говори нищо на околните.

И още един въпрос - защо реши че орелът е бил собственост на български аристократ? Не можели да е бил на някой аварин или тюрк, или пък хазар?

А с мексиканския герб какво правим - и ацтеките ли са прабългари?

[resavsky]

А може би мексиканците са потомци на византийците???????А на съкровищетто от Наги Сент Миклош и на сандъкът от Терачина май има подобни изображения.Може и хазарски може и аварски ариктократ да е прав си - но защо пък всеки един от тях да не копира византийски моногорам?Аристокрацията на така наречените "степни" народи доста неща са почерпили от Византия.А ти сега отговори на въпросите:

1.Кой римски легион има за символ орел сграбичл змия /при това орелът е без разперени криле/?

2.Колко пъти във византийската култура се среща мотива за орела и змията?

3.Защо на орела има изписани негръцки и нелатински думи?

4.Какво означават дванайсеттте символа на гърба на орела?

5.Как точно се разчита "Петрос" на монограма.Коя лигатура къде е разположена?И с по прости думи не забрявай че ние сме едни невежи.

[Ka40]

А може би мексиканците са потомци на византийците???????

А може би другият път, преди да кажеш с категоричност "това е характерно само за Средна Азия" трябва малко да се замислиш дали наистина е така.

А на съкровищетто от Наги Сент Миклош и на сандъкът от Терачина май има подобни изображения.

Май няматОсвен това българският произход на двата паметника, особено на сандъка е съмнителен.

Може и хазарски може и аварски ариктократ да е прав си - но защо пък всеки един от тях да не копира византийски моногорам?Аристокрацията на така наречените "степни" народи доста неща са почерпили от Византия.

А защо да копира. Копират се неща от които има полза. Ако варварите имаха навика да копират византийски монограми, то степите щяха да са пълни с предмети с византийски монограми.

1.Кой римски легион има за символ орел сграбичл змия /при това орелът е без разперени криле/

Ти сериозно ли мислиш че през VІІв. все още е имало легиони?!

2.Колко пъти във византийската култура се среща мотива за орела и змията????????

А можеш ли дадеш конкретни примери от невизантийска среда от този период, зада докажеш твърдението си че орлето не е византийско - къде другаде има открити такива орлета?

3.Защо на орела има изписани негръцки и нелатински думи?

няма такива думи, това плод на нечия фантазия

4.Какво означават дванайсеттте символа на гърба на орела?

дванадесте израелски племена, дванадесетте апостола, дванадесет кърлежа, които са нахапали орлето ...кой знае какво могат да означават идали въобще означават нещо

5.Как точно се разчита "Петрос" на монограма.Коя лигатура къде е разположена

Тук приемам мнението на специалистите които са се занимавали с въпроса.

И с по прости думи не забрявай че ние сме едни невежи.

Това просто няма как да стане, тъй като постоянно ми го напомняте

И вземи дай най-накрая някакви средноазиатски аналогии на орлето, икато икатография и като предназначение.

[raylight]

Има една малка подробност, която пропускаш при опита си да разсъждаваш - Вознесенка по това време е навътре в пределите на Хазарския каганат.

Друг е въпросът, че Вознесенка като обряд няма нищо общо с прабългарите.

Не знам доколко сте запознат с историческата география на България, но по това време Вознесенска не е дълбоко в Хазарския хаганат. Кана субиги Аспарух загива във войната с хазарите, която се е водила на границата на България, която е наблизо и в нея сме победили, тъй като те повече не създават сериозни проблеми на България. Територията не изключва погребението да е негово.

[resavsky]

Ако твърдиш че на орела няма изписани думи значи въобще не го познаваш.Я си прегледай пак изворите.А за орела и змията ти давам жокер - Гаруд.

[makebulgar]

Единствения проблем на тази експедиция е името. По-точно щеше да бъде наречена Сурва или Зурван, щото за Тангра няма доказателства.

А иначе експедицията е полезна пък била тя и водена от театрал. Левски и Ботев не са били завършили военна академия, но са знаели как да воюват. Сегашната ситуация е такава, че съществува вакум в който който е по бърз и находчив, той ще успее. Като няма защитници на тюркската теория поради смущаващата липса на доказатества, напред ще излезе иранската теория поради достатъчно многото доказателства и факти.

А относно орела, не трябва да влизаме чак толкова навътре по въпрос за някакъва статуетка, за която не се знае кой я е произвел, кой я е купил или продал. Това, че тук там из Средна Азия има изображения на орел убиващ змия нищо не означава. Това е обичайна гледка от живота в природата. Орела вижда змията спуска се и я изяжда. Хората които задълбават много в митологията забравят, че древните хора преди всичко са били хора със абсолютно същите нужди като нас - малка, голяма, любов, секс, ядене, пиене и т.н.

[Ka40]

Не знам доколко сте запознат с историческата география на България, но по това време Вознесенска не е дълбоко в Хазарския хаганат. Кана субиги Аспарух загива във войната с хазарите, която се е водила на границата на България, която е наблизо и в нея сме победили, тъй като те повече не създават сериозни проблеми на България. Територията не изключва погребението да е негово.

И къде е тази битка, където загива Аспарух?

а) на Дунав

б)на Днепър

ако избереш вариант а) то си отвори картата и виж къде е Дунав и къде е Вознесенка. Ако избереш б) ще се наложи кратък курс с цел запознаване с основните извори.

[Ka40]

Ако твърдиш че на орела няма изписани думи значи въобще не го познаваш.Я си прегледай пак изворите.

Тези приказки стил "Б.Димитров" ги остави за кръчмата. Като твърдиш, че има изписани думи - дай да ги видим. Иначе спорът се изражда в безмислено бръщолевене. По същата логика аз мога да ти кажа, че на лявото крило пише "Минералсувенир" и ти като кажеш "няма такова нещо", аз ще ти кажа "щом твърдиш че няма, значи не го познаваш" и след това ще ти кажа "я си прегледай пак изворите". Усещаш ли колко дебилен е този начин на водене на диалог?

Това за изворите е добра идея, ама се опасявам, че няма да има полза. Изворите са писмените паметници от отминали епохи. Археологически паметници, като въпросното орле, физически е невъзможно да се публикуват в извори. С радост обаче ще погледна най-добрата научна публикация на Вознесенския комплекс, стига само да ми я посочиш

А за орела и змията ти давам жокер - Гаруд.

Да определено, между орлето от Вознесенка и Гаруда има огромна прилика. Просто са едно към едно. Оставаше гаруда да има дванадесет пъпки на гърба и византийски монограм на гърдите.

http://en.wikipedia.org/wiki/Garuda