"Добрият" от Дийн Кунц

[deadface]

"Добрият" от Дийн Кунц

"Най-големият майстор на съспенса умее да опъва нервите на читателя и да дърпа струните на най-неизразимите му страхове. Името на Кунц ни кара да очакваме трилъри със забързано темпо, от които да настръхва кожата, и в случая с "Добрият" не ни очаква разочарование. Още от встъпителния параграф, който сякаш е излязъл от филм на Хичкок, кроткият зидар Тим Кариър, който си пие бирата в затъм нен бар някъде в Калифорния, се сблъсква с непознат, който по грешка го взема за платен убиец. Непознатият пъха в ръката му плик с 10 000 долара и снимка на набелязаната жертва – писателка от Лагуна Бийч, след което си тръгва. Миг по-късно истинският убиец се появява и решава, че Тим е неговият клиент. Тимоти се опитва да разсее убиеца, като твърди, че се е отказал от убийството и му предлага като компенсация получените пари с надеждата да има достатъчно време да предупреди жертвата. Така за двамата – за Тим и злочестата писателка – започва едно шеметно надбягване с влакче на ужасите, в което техни спътници са и читателите."

Откъс:

"След като обходи цялото бунгало, палейки навсякъде лампите, без да му мигне окото, Крейт се върна в спалнята. Не особено скъпата бяла кувертюра на леглото бе опъната идеално, като в казармата. По ресните нямаше нито едно заплитане.

Крейт беше виждал къщи с неоправени легла и рядко сменяни чаршафи. Мърлящината го отвращаваше.

Ако можеше да се действа със стрелба, мърлячът можеше да бъде убит поне от няколко крачки. Тогава нямаше да е толкова страшно, че не си е сменял бельото всеки ден.

Ала твърде често договорът изискваше да се приложи удушаване, намушкване с нож, удар с предмет или друг подобен интимен метод на екзекуция. В такъв случай, ако жертвата се окажеше мърляч, удоволствието от една по принцип приятна задача можеше да се превърне в гадна работа.

Да вземем например удушаването с въже изодзад. В предсмъртния си ужас жертвата ще се опита да се протегне и да издере очите на нападателя. Няма проблем човек да си опази очите, но жертвата може да ти докопа бузата, да те стисне за брадата, да те докосне по устните и ако имаше подозрение, че не си мие винаги ръцете след ходене в тоалетната, възникваха съмнения дали доброто заплащане и многото други придобивки от тази работа компенсират достатъчно отрицателните й страни.

Дрешникът на Линда Пакит беше малък и добре подреден. Нямаше много дрехи.

Крейт бе приятно впечатлен от семплото й облекло.

Семплото във всяко нещо беше и по неговия вкус.

Той свали няколко кутии от лавицата над окачените дрехи. Нищо показателно не се намери в нито една от тях.

Проявата на любопитство относно жертвата му беше забранена. Не му се разрешаваше да се интересува от друго освен от името, адреса и външността й.

Обикновено той спазваше това правило. Случката в бара обаче променяше изискванията за този проект.

Крейт се надяваше да намери снимки на роднини и приятели, училищни албуми, спомени от ваканционни пътешествия и повехнали романи. Но снимки нямаше дори и на избърсания от прах скрин, както и на идеално почистените нощни шкафчета.

Тя бе прекъснала всички връзки с миналото си. Крейт не знаеше по каква причина, но одобряваше. Животът без котва и самотата много улесняваха задачата му.

Беше му поръчано да инсценира кражба с взлом, да я изнасили и после убие по начин, който да накара полицията да мисли, че си има работа със сексуален психопат и че жертвата е случайно избрана от него.

Подробностите около извършването на убийството си бяха както винаги негова работа. Той беше гений по създаването на живи картини, които да насочват убедително и най-добрите специалисти в полицията към определен профил на убиец.

Отвори чекмеджетата на скрина и затърси снимките и издайническите предмети, свързани с личния живот, които не беше намерил в дрешника.

Въпреки забраната любопитството му беше взело връх.

Изгаряше от желание да разбере защо бабаитът от бара бе развалил работата. С какво тази жена беше накарала един паяк, който виси по цял ден по баровете, да поеме такъв риск?

Работата на Крейт обикновено течеше по очакваното русло. Един по-посредствен човек, който не би могъл да оцени по-фините нюанси на тази професия, би започнал да се отегчава с течение на времето. Крейт обаче намираше удовлетворение отчасти заради успокояващия елемент на еднообразието в дадените му за изпълнение дела.

След чистотата привичността беше качеството, което Крейт ценеше най-високо във всяко начинание. Когато намереше филм, който му доставяше удоволствие, той го гледаше по един-два пъти в месеца, понякога два пъти на вечер. Доста често ядеше едно и също нещо на вечеря в продължение на седмици.

Колкото и да бяха различни на външност, хората си приличаха в реакциите, а те можеха да се предскажат със същата лекота като обратите в действието на някой от филмите, които той беше научил наизуст. По думите на един от кумирите на Крейт хората са овце и това си беше чистата истина в повечето случаи.

Ала от опита на Крейт, който засягаше най-интимната дейност сред тези природни твари, хората бяха по-недоразвити от овцете. Овцете са кротки, това е вярно, но те си държат очите отворени. За разлика от хората, те не забравят, че светът е пълен с хищници, и внимават да не пропуснат да забележат вълчата миризма и кроежи.

Съвременните американци живеят така охолно и са така погълнати от богатото разнообразие на пищни забавления, че отказват да си развалят рахатлъка с мисли за остри челюсти и вълчи апетити. Дори когато си позволят да забележат вълк, му хвърлят кокал и се самозалъгват, че е куче.

Те омаловажават реалните заплахи, като съсредоточават страховете си около най-малко вероятните катаклизми: падане на огромен астероид върху Земята, суперурагани, двойно по-големи от Тексас, саморазпад на световната цивилизация при настъпването на новото хилядолетие, взривове в атомни електроцентрали, пробиващи дупки от край до край през центъра на Земята, издигането на нов Хитлер от редовете на жалките телевизионни проповедници на евангелието, които имат достатъчно лоша прическа.

И така за Крейт хората бяха повече говеда, отколкото овце. Той си ходеше спокойно около тях като с шапка невидимка. Те гледаха с невиждащи очи, убедени, че стадото им дава сигурност, независимо че той си ги колеше един по един.

Работата беше и удоволствието му и той щеше да рине и от двете с лопата до деня, в който някой по-буен убиец погнеше с огън цялото стадо и го принудеше да скача на тълпи от десетки хиляди в пропастта. Тогава говедата можеше да станат по-предпазливи и неговата задача да се усложни.

Искаше му се да научи колкото се може повече за Линда Пакит, защото се надяваше, че така ще разбере нещо за човека, който си беше напъхал носа, за да я спаси от екзекуцията. Скоро щеше да получи името на този натрапник, но засега все още го нямаше.

В чекмеджетата на скрина имаше само дрехи, но те му разказаха някои неща за нея. Тя имаше купища къси чорапи в най-различни цветове, но само два чифта найлонови чорапи. Бельото й беше от чист памук, почти като мъжкото, без дантели и други финтифлюшки.

Тази простота направо го очароваше.

Да не говорим за свежата миризма. Той се почуди какъв ли препарат за пране е използвала и си пожела да е бил безвреден за околната среда.

След като затвори последното чекмедже, той се изправи пред огледалото над скрина и остана доволен от гледката. Бузите му не бяха зачервени. Устата му не беше свита от напрежение, нито увиснала от мерак.

Отражението на картина в рамка отклони вниманието му от собствения му образ, преди да беше успял да му се налюбува. Усмивката му секна, той обърна гръб на огледалото и се насочи към картината.

Би трябвало да я забележи още щом влезе в стаята.

По стените нямаше друга украса, а единствените предмети с някаква декоративна стойност, намиращи се върху нощните шкафчета, бяха светещ часовник и старо радио „Моторола“, и двата изработени от бакелит и датиращи от 30-те години на двадесетия век.

Той не се подразни от часовника или радиото, но картината – тази евтина репродукция – беше влудяваща. Свали я от стената, удари стъклото в дъската на леглото и измъкна хартията от рамката. Сгъна я на три и я пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако. Щеше да си я пази там, докато намери жената.

Когато дойдеше моментът да й свали дрехите и защитните прегради, той щеше да натъпче смачкания на топка плакат в гърлото й, щеше да стисне устата й и да й заповяда да го глътне и когато това се окажеше невъзможно, щеше да я остави да го изкашля и веднага след това щеше да го натъпче на друго място и после пак на друго, и после щеше да натъпче други неща, щеше да тъпче каквото си поиска, докато тя му се замолеше да я убие.

За жалост той живееше във времена, когато такива мерки понякога бяха необходими.

Върна се при огледалото и както преди остана доволен от гледката. Съдейки по отражението, той притежаваше безупречно сърце и мислите му бяха изпълнени с милосърдие.

Външността беше важна. Нищо нямаше такова значение както външността. И работата му.

Върху добре подредената й поличка с козметика в банята той не намери нищо друго, което да го заинтересува, освен марка вазелин за устни, която не беше опитвал.

Напоследък влажността на въздуха беше паднала много и устните му бяха постоянно напукани. Продуктът, с който беше свикнал, не помагаше.

Той помириса балсама и се увери, че няма добавени гадни парфюми, близна го и одобри лекия му вкус на портокалов крем. Намаза си устните, усети веднага охлаждащ ефект и мушна тубичката в джоба си.

Крейт отиде в хола и свали от полиците няколко от старите книги с твърди корици. Те имаха старомодни, но пъстри обложки и бяха до една литературни произведения на популярните писатели от 20-те и 30-те години на двадесетия век: Ърл Дер Бигърс, Мери Робъртс Райнхарт, И. Филипс Опенхайм, Дж. Б. Пристли, Франк Суинертън... С изключение на Съмърсет Моам и П. Дж. Удхаус, повечето бяха забравени.

Крейт би си взел книга, ако му се видеше интересна, ала тези автори бяха вече измрели. Когато четеше книга, изразяваща грешни възгледи, Крейт понякога се чувстваше задължен да издири автора и да го поправи. Никога не четеше книги от мъртви автори, защото удоволствието от дискусията лице в лице с живия творец не можеше да се сравнява с ексхумацията и оскверняването на трупа му.

При огледа в кухнята той намери две мръсни чаши от кафе в мивката. Постоя известно време и ги погледа.

Като се вземе предвид колко беше подредена, Линда не би оставила тази мръсотия, ако не беше имала спешна нужда да напусне къщата. Някой беше пил кафе с нея.

Възможно бе този някой да я беше убедил, че не може да си позволи да отдели време за миене на чашите.

Освен като източник на информация чашата с дръжка под формата на папагал особено силно заинтересува Крейт с очарованието си. Той я изми, изсуши и уви в кърпа, за да си я вземе.

От комплекта за кухненски прибори липсваше нож - това също беше интересно.

От хладилника той извади останалата половина от домашно приготвен пай с крем нишесте, поръсен с канела.

Отряза си едно голямо парче и го сложи на чиния. После постави чинията на масата заедно с вилица.

Наля си чаша кафе от каната върху топлия котлон. Напитката не беше още загорчала от дълго престояване. Той й добави мляко.

Седнал на масата, той се зае да изучава форда модел 39-а, докато ядеше пая и си пиеше кафето. Кремът нишесте беше отличен. Не трябваше да забрави да я похвали за него. Тъкмо свърши с кафето и телефонът му завибрира. Той го погледна и видя, че е дошло писмено съобщение.

Когато се беше върнал във „Фенерджията“, за да узнае името на бабаита на крайния стол, барманът се бе направил на ни лук ял, ни лук мирисал.

Пет минути след като Крейт си бе тръгнал обаче, Лиам Руни се беше обадил на някого. Съобщението, което се получи сега, го информираше за номера, който е бил набран, и името на регистрирания притежател – Тимоти Кариър.

На екрана се появи и адресът на Тимоти Кариър, макар че Крейт се съмняваше, че ще има полза от него в момента.

Ако Кариър беше паякът от бара и ако той беше хукнал към Лагуна Бийч да предупреди жената, не би имал неблагоразумието да се върне вкъщи.

В допълнение към името и адреса Крейт бе поискал сведение и за професията на човека. Кариър беше дипломиран майстор зидар.

Крейт запази информацията и телефонът завибрира отново. Появи се снимка на зидаря, с висококачествена резолюция, и това беше без съмнение образът на бабаита в бара.

В решителните моменти Крейт работеше сам, но разполагаше със страхотна поддръжка по отношение на информацията и техниката.

Той прибра телефона, без да запази снимката. Не беше изключено да поиска да научи повече за Кариър, но засега не му трябваше.

В каната беше останало достатъчно за още една, последна чаша кафе. Той си я наля и я подслади с яка глътка мляко. После седна пак на масата да я изпие.

Независимо от смелостта, с която бяха съединени кухнята и гаражът, в помещението цареше уют.

Цялото бунгало беше много приятно – харесваха му чистотата и простотата му. Всеки би могъл да живее тук и никой не би могъл да каже що за птица е обитателят.

Рано или късно къщата щеше да излезе на пазара. Да купи имота на убита от него жертва, би било прекалено рисковано, но мисълта му доставяше удоволствие.

Крейт изми всичко, което беше използвал – чашата, чинията, вилицата, каната за кафе, както и президентската чаша, от която бяха пили Линда или гостът й. Накрая изплакна стоманената мивка и я подсуши с книжни салфетки.

За последно, преди да си тръгне, той се приближи до форда, отвори вратата на шофьора, отдръпна се малко, за да не се изпръска, отвори ципа на панталона си и пусна яка струя урина в колата. Не му беше приятно, но се налагаше.

*

Видът на небето, сякаш покрито с къдели вълна, и усилващият се вятър трябваше да го подготвят да очаква буря.

Но когато остриетата на светкавиците срязаха облаците, Тим се сепна и за малко да набие до дъно спирачката.

Къщите, дърветата и паркираните коли се свиха отбранително под пронизващата светлина и продължиха да се свиват при всяка следваща светкавица, разсичаща постоянно небето и отрязваща масивни късове от гръмотевици.

Макар и по-голяма бъркотия от сенки да се разтърси из дебрите на нощта, отколкото вятърът бе могъл да предизвика, светкавицата освети нещо, което редките улични лампи не бяха доловили. Мъж в тъмно облекло стоеше под стряхата на огромно лаврово дърво, облегнат на стъблото му.

Той се наведе леко напред извън сянката на прикритието си, за да огледа форда, и светкавицата посребри лицето му, което заприлича на боядисаната маска на мим. Беше Кравет и Крейн, и Керингтън, и Конрад и още други незнайни персони, вездесъщи, сякаш той не бе просто човек със стотина имена, а стотина души, които обладаваха един разум и следваха една мисия.

Приковала поглед в призрачното лице, което изчезваше и се появяваше с ритъма на експлозиите на небето, Линда прошепна:

– Невероятно!

Обяснение за появата на това призрачно видение можеше да се потърси по-късно. Мисълта трябваше да отстъпи пред нуждата да се оцелее.

Тим изви волана надясно и ускори.

Убиецът пристъпи напред от прикритието на дървото и вдигна оръжие, подобно на зъл дух, прекарал дълги години в сън, зарит в земята и възкресен сега от светкавицата."

***

Обикновени хора, поставени в необикновени ситуации, ексцентрични убийци-психопати и шеметно преследване, при което всяка погрешна стъпка може да доведе до мъчителна смърт...

Малко писатели умеят да влизат в съзнанието на героите и на читателите си така, както го прави Дийн Кунц. С изящната си стегната проза, остроумните диалози, запомнящите се герои и задъханото си, пълно с изненадващи обрати действие "Добрият" е като чаша първокласно уиски в студена зимна нощ – ще ви завладее от първата глътка... и няма да ви остави на мира, докато не пресушите цялата чаша.

Ако обичате да четете трилъри, не пропускайте новия роман на Кунц, защото ще пропуснете едно неповторимо преживяване.