Mитове за българския език

[ISTORIK]

Mитове за българския език

1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация.

2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език.

3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма.

4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната.

5. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование.

6. Езиковедите създават книжовния език и могат да “въртят” правилата му както си искат.

7. Писателите са единствените строители на езика.

8. Възможно е да има “чист” български език, без интернационализми и чуждици.

9. Българският книжовен език непрекъснато обеднява.

10. “Бедността” на книжовния език може да бъде преодоляна чрез заемане на думи и изрази от териториалните диалекти и от младежкия жаргон.

11. Книжовният език е правилен, а диалектите са грешна, развалена, проста реч.

12. Българският език е много по-точен от останалите славянски езици, защото има най-много (9 на брой) форми за изразяване на глаголното време.

13. Българският език е по-напреднал, в своето развитие от останалите славянски и множество други езици, защото е извървял пътя от падежност на имената до безпадежни предложни конструкции.

14. Езикът ни е едновременно класически и екзотичен.

15. Българският език не може и не трябва да се изписва на латиница.

16. Българската азбука, наречена кирилица, е създадена от братята Кирил и Методий.

17. Днешната погрешна употреба на българския език “утре” може да се превърне в езикова норма.

18. Най-правилен български език се говори в градовете Пловдив и Велико Търново.

19. Българите са най-псуващият народ на света.

20. Най-много псуват жителите на столицата – гр. София.

А дали е така?

[ISTORIK]

Митът, тоест – разказът, не характеризира само всекидневното и образното мислене. Науката също произвежда митове. Научните митове могат да бъдат твърдения, съобразени с логиката или с фактите, характеризиращи даден отминал период. Научният мит е последователност от твърдения, образуващи корпуса на т. н. “нормална наука”. “Нормалната наука” е изложена в учебниците и енциклопедиите и нито едно от нейните твърдения не се оспорва през определен период. То започва да се оспорва едва тогава, когато в недрата на господстващата “нормална наука” започват да се създават условия за пораждане на нова парадигма в науката, която ще породи нова “нормална наука”.

(Парадигма — това е което обединява членовете на научната общност, и обратно, научната общност се състои от хората, признаващи парадигмата. В дадения случай логическият кръг се явява като източник на реални трудности. Научните общности могат и трябва да бъдат отделени като обект без отношение към парадигмата. По същество терминът “парадигма” в социологически смисъл фиксира отношението, при което група хора представлява персонифицирано знание.)

Последователността от основни твърдения, образуваща “нормалната наука”, се превръща в мит тогава, когато емпиричните данни все по-настойчиво опровергават тези твърдения, но ученият не желае (или не е в състояние) да отчете този факт и продължава да настоява върху валидността им, като по този начин ги превръща в мит. Теорията за относителността например е породена от аномалии, които според класическата Нютонова физика не би трябвало да се случват, но въпреки това са отчетени като реален факт от астрономите. С други думи твърденията на отиващата си парадигма се превръщат в мит тогава, когато те започват да се подчиняват на основното изискване на мита – историята, която той разказва, трябва да бъде недействителна, но приемливо звучаща.

Национални научни митове са тези научни митове, които излизат извън рамките на науката и започват да се прилагат с различни цели от най-широк кръг хора. Обикновено, научните митове за историята и за езика на страната най-често напускат ограничената научна територия и стават широко използвани митове.

Когато отиващата си “нормална наука” премине в своя митологичен стадий на съществуване, привържениците й стават особено чувствителни към всеки опит нейните твърдения да бъдат подложени на преоценка по какъвто и да е начин.

Учебниците по български език, понякога, също могат проводници на митове за българския език от всякакъв характер.

1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация.

- Това е било вярно за отминал период, но не описва точно съвременното му състояние. Наистина, идеята за книжовния език като наддиалектна, национална форма на българския език възниква през Възраждането, в епохата, когато се създава идеята за нацията и националната държава. В днешно време, идеята за нацията и за националната държава все повече започва да се обяснява като съвкупност от различни общности (хомогенни или нехомогенни като идентичности), обединени от общ стопански интерес, от определен цивилизационен модел и от определен модел на света. В този смисъл, идеята за книжовен език все повече се измества от идеята за стандартен, служебен език, който изпълнява функциите на lingua franca между различните общности в държавата.

2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език.

- Ако вместо израза “средство за общуване” беше употребен изразът “средство за официално и междуобщностно общуване” (т.е. като lingua franca), нямаше да говорим за митологичен елемент, съдържащ се в това твърдение. Емпиричните данни рязко противоречат на цитираното по-горе твърдение: като средство за общуване се използват и диалектите, и жаргоните, и тайните езици, и професионалните езици, и други етнически езици. Изключителното общуване само на книжовен език е идеал за част от българските езиковеди. А, както е известно, идеалът затова е идеал, защото той никога не може да бъде цялостно осъществен в действителността.

3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма.

- Мит е, че книжовният език е езикът на художествената литература, на театъра и на всички културни прояви. За езика на художествената литература отдавна е доказано, че той дублира естествения език във всичките му форми и съдържания, а книжовната форма е само една от многобройните форми на естествения език. По различните радиостнации и телевизии могат да се чуят всички разновидности на българския език. Ако в случая с електронните медии обаче не се говореше за книжовния език като цяло, а само за книжовно (т.е. стандартно) произношение на говорещите от страна на медията, отново нямаше да си имаме работа с поредното митологизирано твърдение.

4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната.

- Че е общоприет, общоприет е. Но е общоприет ЗА цялото население, а не е общоприет ОТ цялото население. Употребеният предлог е от съществено значение, защото задава различни модалности: в случая на “общоприет за…” се набляга върху институционалния характер на книжовния език, разпространяван най-вече чрез училището. В случая на “общоприет от..." е налице социален идеализъм и утопизъм.

5. Използването на други разновидности на българския език е по-малко престижно.

- Аргументацията за това твърдение е идентична с предишната.

По-малката социална престижност на некнижовните форми за изразяване не накърнява тяхната ценност, защото в тях се съдържа полезна информация за другия, а другият може да бъде също толкова ценен за обществото от граждани, колкото мога да бъда и аз. Всеки роден (или майчин) език е ценен в еднаква степен. Най-страшното, което може да сполети едно общество от граждани, е в него да настъпи едногласие в говоренето. Едногласието в говоренето е един от пътищата да се установи авторитаризъм, а така също и расова, етническа, полова, културна и пр. сегрегация на обществото.

6. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование.

- Вече не сме в епохата на единното училище, от което всички трябваше да излизат еднакво грамотни, защото социалната стратификация в обществото не биваше да си личи по начина на изразяване, понеже партийните лидери имаха проблеми и с изразяването си. Елитните държавни училища се превръщат наистина в елитни (не толкова като социален състав на учениците, а като тип образование). Създават се и частни средни училища и частни университети. Учениците, в зависимост от своите способности или от материалното положение на родителите си, ако пожелаят и, ако успеят, са в състояние да получат по-доброто образование. Основен белег на по-доброто образование е начинът на изразяване. Най-добре можем да се изразим, като познаваме в детайли тънкостите на книжовния (стандартния) език, който е многогласен (за разлика от останалите разновидности на българския език, които са едногласни). Колкото по-детайлно познаваш регистровото и стиловото разнообразие на книжовния (стандартния) език и колкото по' умееш да си служиш с това разнообразие, толкова по-престижен става начинът ти на изразяване.

Продължението следва.

[Pluskvamperfekt]

Продължението следва.

Чакам(е).