Отмъщението на думите

[ISTORIK]

Отмъщението на думите

Заради неправилното поставяне на една запетая и едно тире в изречението “Да се освободи не да се обезглави!” (Има голяма разлика между: “Да се освободи, не - да се обезглави!” и “Да се освободи - не, да се обезглави!”.), вместо да бъде отменена, била приведена в изпълнение една смъртна присъда. Причина за това бил писарят, който пишел заповедта и объркал мястото на препинателните знаци. Тази негова грешка струвала загубата на един човешки живот. Такова било отмъщението на запетаята. Но, за съжаление, тя отмъстила не на онзи, който не можел да я постави на правилното й място, а на невинен човек.

При думите, както и при препинателните знаци, също се допускат грешки, без, разбира се, винаги резултатът да е свързан с такова жестоко отмъщение. Въпреки това, на теоретично равнище, подобна възможност е напълно възможна. Мнозина се самоиронизират, казвайки за себе си, колко “добре” владеят някой чужд език: “Зная само толкова, че да си изкарам боя.” Това също е отмъщение. Отмъщението на думите, за които говорим.

Но, преди да достигнем до него, е добре, първо, да видим кои са причините, които водят до такова отмъщение. А те са много и се крият в самата особеност на думите, в спецификата на езика, в който живеят и в условията на речта, с която си служим всеки ден.

Всичко започва оттам, че всяка дума в езика не винаги се проявява самостоятелно, а, в повечето случаи, е свързана в цяла система от други думи (тоест – в текст). И заедно с тях си разпределят значенията. За да не се достигне до объркване при употребата й, тя има куп характеристики, които посочват нейното точно място в системата.

При това, придобивайки едно основно значение, всяка дума разгръща своя собствена система от други (вторични) значения, свързани с основното, но така, че те могат да бъдат много близки с него, но могат и да се отдалечат доста от първоизточника, като, под влияние на допълнително развитие на езика, бележат и най-отдалечени, на пръв поглед, понятия. Тази особеност на значението на думите се нарича с термина “конотация” (всички останали значения на думата, различни от основното, употребено в текста – типични примери за конотация са думите: таковам, оправям, чукам и други). Други думи са многозначни. В науката езикознание (лингвистика) качеството многозначност на думите се назовава с термина полисемантичност.

В този своеобразен богат и пълен с неочаквани изненади живот на думите би трябвало, все пак, да се осъзнава (или поне – да се усеща), кога е нелогично да бъде използвана именно тази дума, а не – друга. Друг път, се налага нейното място да бъде запълнено от някакво съвсем друго название. А факта, че сме се усетили, че сме употребили дадена дума в неподходящ за нея контекст, че сме я свързали с неподходящи за нея наименования, непременно трябва да ни подскаже, че в езиковата ни култура нещо куца - или под влияние на модната й употреба, или поради това, че не сме се замислили за правилността, уместността и естествеността на израза.

Съществувайки в система една с друга, две думи, понякога, си приличат по звучене. Това може да се дължи на случайни асоциации, но може да е и етимологично обосновано – просто думите да са сродни по произход, но един елемент от тях да се отличава, а тази разлика да се отразява и върху значенията на двете думи. И, ако употребим едната дума вместо другата, поради своето незнание, неразбиране или небрежност, тази употреба прави изказа неверен, поради значението на тази дума, което е невярно, в рамките на контекста, в който е употребена.

На основата на своето значение, думата се свързва и с други думи от системата на езика. Тази връзка се дължи на обстоятелството, че, понякога, думите бележат сходни явления или поне се отнасят към един и същ тематичен кръг. Замяната им, в такива случаи, също е неоснователна, защото води до неточност. Тази неточност може да засяга изобщо замяната на двете думи една с друга, но може да се отнася и само до някои от техните основни или допълнителни значения. Това означава, че съществуват редица думи, при които е възможна замяна на някое от значенията им, но за останалите тя няма да е възможна. Или пък, при такова преплитане може да се достига до не винаги точна употреба на избраната от нас дума. Това се отнася както за сродни, така – и за думи, които са близки по смисъл. А може да се наблюдава и при случайно свързани слова, спадащи към един тематичен кръг.

Пак значението на думата и неговото непознаване става причина тя да се появява в нашата реч често с допълнителни пояснения и определения, които са съвсем ненужни, защото повтарят в голяма степен или изцяло елементи от самото нейно съдържание. Обяснението на всички ненужни добавки се крие отново в нежеланието ни да се замислим върху смисъла от казаното от нас и да го редактираме, за да го стегнем в ясна, конкретна и точна мисъл.

Понякога, причината се крие другаде – употребата на някоя дума в речта става “много модна”, болезнено рязко засилва своята честота и започва да се употребява където трябва и където не трябва.

Тази неоправдано честа употреба на такива “модни” думи и изрази, за съжаление, не винаги дразни нашето езиково чувство и ние се подчиняваме на модата и превръщаме понякога сполучливо определеното название в досадна кръпка на нашата реч.

А това първоначално сполучливо наименование се е породило в творческия подход към средствата на езика, които дават възможности за необичайно назоваване и на най-необичайните неща. И, макар да учудва мнозина, то има право на живот, при условие, че няма да се превърне в клише, че няма да преминава през различните пластове на езика, които го освобождават от необичайността му.

Всъщност, всяка дума получава от системата на включващия я език определена стилистична характеристика. Това означава, че тя има право на съществуване само в определени функционално-стилистични слоеве на езика и, че всяко излизане от тях води, при възприемането й, до усещане за необичайност. И, ако, понякога, това е допустимо, от гледище на художествения подход към езика и се търси ефектът от разместването на езиковите пластове, в повечето случаи, такава необичайна поява се характеризира единствено като неуместна и дразни слушателя или читателя, защото нарушава монолитността на изгражданата реч – устна или писмена. А причината за това отново е незнание, небрежност или мода при употребата на езиковите средства.

Неправилната или изопачената употреба на думите издава (много) ниска езикова култура. Непознаването на езиковата материя, с която боравим, понякога – с изненадващо самочувствие, внася объркване в нормалното общуване, но, също така, създава условия за разпространяване на езикови грешки в широката езикова практика. Веднъж настанили се в нея, те много трудно се преодоляват. Затова е изключително важно навреме да се отстранят, като се насочат усилията ни към добро познаване на езиковата система. Това ще нормализира не само нашето езиково общуване, но ще ни спести и множество конфузни изяви.

Трябва изключително много да внимаваме, когато превеждаме устна или писмена реч от един език на друг. В този случай, трябва да внимаваме двойно повече!

Твърде често, за да оправдаем не на място произнесена от нас дума или фраза (израз), казваме: “Ах, как можа това да ми се изплъзне от езика?!” или : “Това ми се изплъзна от езика, без да искам.”, или: “Това беше lapsus lingvae – грешка на езика.” В обикновеното общуване такива грешки никак не са редки, но лесно се коригират, защото можем бързо да да се усетим и да се поправим. Но, когато такова “изплъзване” се случи в писмена форма и написаното остане, запазено трайно в книга, вестник или списание, или пък се “промъкне” в официално съобщение по радиото или телевизията, изречено еднократно и невъзвратимо за коригиране, се случва нещо много опасно. Тогава се получава конфузна ситуация, тъй като е допусната груба езикова грешка. Поради неосъзнаване на смисъла на думата, който определя нейната съчетаемост с други думи в нашата реч.

Както личи, причини за грешките, които ние неволно допускаме, са все едни и същи: непознаване – пълно или непълно - на възможностите, които ни дава българския език за нашия речев контакт, незачитане на тези възможности, кокетничене с модния израз и прекаляване с увлечението ни по него.

Така достиганме до отмъщението на думите и на препинателните знаци. А то е едно и също. И се крие в самия характер на езика, в ролята на този език като основно средство за общуване между хората. Всяка нелогична, невярна, неточна, ненужна, необичайна или неуместна употреба на отделна дума в него води до смущения в общуването. А, когато това се случва с повече думи в нашата реч?

Руският писател Александър Пушкин пише: “Определете значението на думите и ще избавите себе си и света от половината негови заблуждения.” Тъй като тези заблуждения са твърде много, необходимо е да се определи значението на множество думи и изрази. За да не ни отмъщават, когато ги употребяваме.

Легендата за строежа на Вавилонската кула е и легенда за отмъщението на думите в дълбоката древност.

Потомците на Ной решили да построят кула, висока до небето. Като научил за това дръзко тяхно начинание, бог Йехова направил така, че събраните за строежа хора да започнат да говорят различни езици. И този проблем провалил това велико начинание на хората. Вавилонската кула може да се разглежда като символ на неадекватни човешки свръхамбиции и на гордост, подценяващи слабостите на човешката природа.

[ISTORIK]

Нихилизмът спрямо националната ни история и спрямо съвременния книжовен език граничи с национално предателство. За огромно съжаление, в момента, у нас, националният нихилизъм е превърнат в държавна политика. Правят се многобройни опити за фалшификация на националните ни ценности като езика, историята, фолклора, литературата... Насаждат се псевдокултура и псевдоценности.

Голяма част от днешните българи имат объркана ценностна система. Държавата няма национална доктрина, не са определени националният проблем, националният идеал, националните ценности.

Младото поколение вече не може да говори и да пише, без да употребява жаргон. Един съвременен борец за чиста българска реч определя днешния младежки жаргон като “някакъв мултилингвистичен и полисемантичен бъркоч. Друг българист го допълва неволно с думите: “Грубото чуждопоклонничество (ксеноманията) е отблъскващо, защото е вид екстремизъм (крайност).

Повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч.

Доскоро, имаше риск да се превърнем в полуграмотна нация, а езиковата ни култура да се превърне в кастов белег на малцина духовни аристократи. Това вече е факт!

Езикът, с който си служат медиите, политиците и институциите, е лош. Ние – езиковедите – поддържаме рубрики за езиковата култура в медиите. Проблемът се състои във факта, че нито депутатите, нито министрите, нито журналистите, нито родителите, нито учениците и студентите, нито учителите и университетските преподаватели ги четат. Езикът, който се използва, е неуправляем чрез парламентарни закони.

Невежеството в областта на езика води като свое следствие невежество на мисълта. Още Конфуций казва: “Знание без мисъл е загубен труд. А мисъл без знание е опасност!” Затова, занемаряването на езика не е безобидно. Пренебрежението в тази посока показва липса на чувство за правилност на българската реч. Тези неща не болят и не кървят, затова малцина им обръщат внимание.

Илитератите (неграмотните, необразованите, неуките хора) са срам за всяка нация. Те не могат да бъдат полезни нито на себе си, нито на околните, още по-малко – на нацията си.

Езикът е инструмент, оръдие, дори – оръжие, макар и за общуване. Езикът е мост между хората. Ако този мост, поради своето несъвършенство, не успее да ги събере, те ще си останат на двата речни бряга – разделени. (Когато има неразбиране на речта на отсрещния човек, говорим за прекъсване на комуникативната верига.)

Никак не е лошо да се замисляме по-често върху точното значение на думите, които употребяваме. За да не се превръщаме в източник на дезинформация. Когато говорим без мярка, а след това, се чудим – кога, къде, какво, как и защо сме казали, ни излиза скъпо и прескъпо.

Думите често носят информация и за този, който ги използва безразборно. Затова, авторите на кръстословици не трябва да приспиват вниманието си. Журналистите, политиците, артистите, учителите и университетските преподаватели – също. Този, който не е разбрал това, е загубил.

“Читателю, знай своя род и своя език!”

Тези думи на монаха паисий Хилендарски са актуални и днес, защото призовават към патриотизъм. Научиш ли повече за своя език, ти ще прибавиш нещо ценностно към своята същност, към своята личност, към своето съзнание. Не подценявай онова, което не знаеш! Защото незнанието не оправдава постъпките ти. Все пак, правилата са си правила и те не бива да бъдат лекомислено прескачани. Човек се учи цял живот. Дори – и на родния си език.

[ISTORIK]

Езиковата култура е част от общата култура на личността.

Езикът е основното средство за общуване между хората. Затова той е свързан с човешкото битие.

Езикът може да бъде наше оръжие, но трябва да внимаваме, докато боравим с това оръжие – накъде ще бъде несочено острието му, а също така – кого и как ще порежем с него.

Нека не забравяме, българската народна мъдрост “Език мой – брат мой!”... Но не бива да забравяме и нейния противоположен вариант – “Език мой – враг мой!”... И още – “Езикът кости няма, но може кости да троши!”...

Езиковата култура не се ограничава единствено до речевия репертоар на индивида, а включва и речевото му поведение.

Речевият акт е сложно явление. Той ангажира не само говорещия, но – и тези, които го слушат. Нашият събеседник или читател се опитва да ни разположи някъде по своята скала на престижността, да ни състави някаква социална характеристика. Читателят се опитва да определи възрастта, образованието, професията (професиите), социалната микросреда, облеклото, речевото поведение, речевата и общата култура, както – и речевата интелектуализация на автора на текста, който чете.

Богатият речев репертоар е предпоставка за висока езикова култура. Без богат репертоар от речеви кодове, говорещият или пишещият ще прилича на човек, който има само една единствена дреха на гърба си и винаги ходи облечен с нея – и в делнични, и в празнични дни.

Хората трябва да започнат първо с обогатяване на репертоарните си възможности, с разграничаването на отделните кодове. (Речевите кодове зависят от социалния опит на конкретния човек.) След това, трябва да се пристъпи към изработване на умения за адекватното им използване.

Разбира се, тези изисквания трябва да се поставят още в най-ранна възраст, защото е много по-лесно да се възпитава подрастващият, отколкото да се превъзпитава възрастният.

За да може да осигурява съществуването си, човекът изпълнява всякакви социални роли (дете и родител, ученик и учител, работник и работодател, син и баща, дъщеря и майка, внук и баба/дядо, водач на превозно средство, пътник в такова и пешеходец, пациент и лекар, войник и командир, роб и господар, клиент и продавач, приятел и враг...)

Всеки човек организира речта си съобразно с ролята, която изпълнява в момента.

В различните житейски ситуации, човекът е принуден да организира по различни начини речта си, за да постигне необходимата адекватност. Нормалният човек говори с някаква определена цел и търси начини да я постигне с цената на възможно най-малко положени усилия. Понякога, водим разговор безцелно, просто – за да се наприказваме, но тогаваподсъзнателно преследваме някаква скрита цел.

Речевото поведение е функция на стратегията ни за постигането на определени житейски инстинкти и стремежи. Например – инстинктите за оцеляване, за продължение на рода (също – и на биологичния вид), стремежа към по-качествен живот, към повече удоволствия и забавления, към натрупване на знания и умения и така нататък.

Едно ще бъде речевото ни поведение у дома, друго – сред наши приятели, трето – на работното ни място и четвърто – на научна конференция. Съвременният човек живее в сложни условия и е принуден непрекъснато да преминава от една социална роля в друга. А това му диктува да превключва речевите си кодове, търсейки най-добрата комуникативна стратегия и тактика за постигане на своите житейски цели.

Към елементите на езиковата култура задължително трябва да прибавим и умението адекватно да превключваме речевите си кодове, тоест – да знаем, за коя своя социална роля, съобразявайки се и със социалната роля на своите събеседници, каква речева организация да използваме в момента на провеждане на конкретния речев акт.

Освен със своите преки събеседници, нашата говорима (или писмена) реч трябва да бъде съобразена и с неволните слушатели (или читатели) на нашия разговор. Например, в превозните средства на градския транспорт. Всеки пътник има свои проблеми и не би желал да натоварва съзнанието си с проблемите на другите пътници. Но в България превозните средства на градския транспорт играят ролята и на кафене, където можеш да кажеш и да чуеш всякакви неща.

В крайна сметка, превключването на речевите кодове представлява замяната на една речева норма с друга. Има голямо значение, дали говорим на съвременен книжовен език, на професионален език, на професионален жаргон, на диалект или на младежки жаргон. Има голямо значение и умението ни да ги използваме поотделно и заедно.

Хората, които имат повече и по-разнообразни социални роли, следва да притежават по-голям набор от набор от навици за речева реакция.

Ако използваме в речта си различни термини или диалектизми, архаизми, жаргонизми и вулгаризми, рискуваме да не бъдем разбрани от своите събеседници – с всички последствия от това!

Нека повторим:

Езиковото ни поведение зависи от няколко фактора, с които трябва да се съобразяваме: нашата социална роля, социалните роли на събеседниците ни, нашата речева стратегия, социалната ни дистанция от нашите събеседници, възрастовата ни дистанция от нашите събеседници, наличието на неволни слушатели на нашата реч.