16 юни, 1969, Изстрелването: Символ на човешкото величие

[П. Теодосиев]

16 юни, 1969, Изстрелването: Символ на човешкото величие

От Айн Ранд

Откъс от „Аполо 11”, Обективистът, Септември, 1969

„Независимо с какви дискомфорти и разноски трябва да се справиш, за да дойдеш тук” казва гид на НАСА на група гости като заключение на обиколката на космическия център на нос Кенеди, 15 юни, 1969. „ утре сутрин ще има седем минути, които ще ви накарат да осъзнаете, че си е заслужавало.”

Така и беше.

Изстрелването започна с голямо петно ярък, жълто-оранжев пламък, разпръскващ се във всички страни изпод основата на ракетата. Изглеждаше като обикновен огън и аз мигновено почувствах силно безпокойство, като че ли това беше горяща сграда. В следващия момент пламъкът и ракетата бяха скрити от такова помитане на тъмно червен огън, че безпокойството изчезна: това беше част от едно такова необикновено преживяване, че не би могло да се сравни с каквото и да било друго. Тъмно червеният огън се раздвои в гигантски крила, сякаш пожарен кран изстрелваше потоци огън нагоре, директно срещу зенита – и между двете крила, срещу тъмното като в рог небе, ракетата се издигна бавно, толкова бавно, че сякаш висеше застинала във въздуха, светъл цилиндър, със заслепяваща елипса от бяла светлина в основата, като преобърната свещ, чийто пламък е насочен към земята. Тогава осъзнах, че всичко това се случва в пълно мълчание, тъй като чух крясъците на птиците, които обезумели се изстрелват далеч от пламъците. Ракетата се извисяваше все по-бързо, леко накланяйки се, а изопнатият й бял пламък оставяше тънка спирала от синкав пушек зад нея. Тя се беше издигнала в синевата, а тъмно червеният огън се беше превърнал в огромни талази от кафяв пушек, когато звукът ни достигна: беше дълъг, яростен удар, не ехтящ звук, а именно удрящ, стържещ звук, като че ли Космосът се сцепваше. Но пък изглеждаше неуместен и маловажен, защото беше звук от миналото и ракетата вече отдавна безопасно ускоряваше надалеч от обхвата му – въпреки че беше странно да осъзнаеш, че са минали едва няколко секунди. Осъзнах, че неволно махам на ракетата. Чух ръкопляскащи хора и се присъединих към тях, проумявайки общия ни мотив; беше невъзможно да наблюдаваш пасивно, човек трябваше да изрази с някакви физически действия чувството, не триумф, а нещо повече: усещането, че незатулената линия на движение на този бял предмет беше единственото нещо, имащо значение във Вселената.

Това, което видяхме, в неприкритата му същност – но в реалността, а не в творба на изкуството – беше конкретизираната абстракция на човешкото величие.

Фундаменталната значимост на триумфът на Аполо 11 е не политическа; тя е философска; по-конкретно, морално-епистемологическа.

Смисълът на гледката се състоеше във факта, че когато тези тъмно червени криле бяха разтворени, човекът разбра, че не наблюдаваше обикновено явление, а катаклизъм, който ако беше отприщен от природата, щеше да заличи човешкото съществуване – разбра също и, че този катаклизъм беше планиран, пуснат и контролиран от човека, че тази невъобразима мощ бе контролирана от неговата сила, покорно служейки на неговите цели, пробивайки път на деликатно издигащ се „занаят”. Човек разбра, че този спектакъл не е плод на някаква бездушна природа, като например aurora borealis, на случайност или на късмет, но че е непогрешимо човешки – с човек като синоним на величественост; че една цел и продължителните, непрекъснати и дисциплинирани усилия са довели до постигането на тази серия от моменти; и че човек успява, успява, успява! За пръв път, макар и за седем минути, най-лошото което виделите го можеха да почувстват бе не „Колко малък е човекът на фона на Гранд Каньон!”, а „Колко велик е човекът и колко безопасна е природата, когато бъде овладяна!”

Че сме видели демонстрация на най-доброто от човека, това никой не можеше да отрече – това беше и причината за привлекателността на събитието и за зашеметеността и вцепенеността, в която ни остави. И никой не можеше да оспори, че сме видели постижение на човека, съответстващо на капацитета му като рационално същество – постижение на разума, на логиката, на математиката, на тоталното посвещаване на абсолютизма на реалността.

Усещането за безсилие е лайтмотив в живота на повечето хора, особено днес – безсилието пред неизразими копнежи и липсата на познание относно начините на постигането им. В перспективата на рушащия се свят Аполо 11 прокарва историята на една дръзка цел, нейното изпълнение, нейния триумф и метода за постигането й – историята за и демонстрацията на върховния човешки потенциал.

Преведе: Мария Стойчева

[Skubi]

16 юни, 1969, Изстрелването: Символ на човешкото величие

От Айн Ранд

„Колко малък е човекът на фона на Гранд Каньон!", а „Колко велик е човекът и колко безопасна е природата, когато бъде овладяна!"

Преведе: Мария Стойчева

Здрасти!

Символ на човешката глупост. Символ на едно безумно съревнование, кой ще стъпи пръв на луната...

Една безполезна идея, на която научната стойност беше една голяма 0.

:vertag:

[glishev]

О, напротив, напротив. Прекрасно е, че и на Луната е стъпвал човек. Може би най-забележителното събитие в историята. Като стане дума за Изстрелването, се сешам за стария химн на Анри ІV: "... докато захапем Луната". Навремето даскалът по география веднъж ме попита кой е първият човек, стъпил на повърхността. Тутакски отговорих: Луис Армстронг! Оттогава като станеше дума за астрономия, географът винаги се хилеше и разправяше: "Ако сега Сачмо Астронавта разреши, да поговорим за звездите".

[Skubi]

О, напротив, напротив. Прекрасно е, че и на Луната е стъпвал човек. Може би най-забележителното събитие в историята. Като стане дума за Изстрелването, се сешам за стария химн на Анри ІV: "... докато захапем Луната". Навремето даскалът по география веднъж ме попита кой е първият човек, стъпил на повърхността. Тутакски отговорих: Луис Армстронг! Оттогава като станеше дума за астрономия, географът винаги се хилеше и разправяше: "Ако сега Сачмо Астронавта разреши, да поговорим за звездите".

Здрасти!

Стъпиха. И? Съюза прати пък Лунохода.

Целият цирк беше резултат на политиката. Кенеди така желаеше да въстанови одрипаният авторитет който имаха (макар, че им бачкаше един от най-видните фашистки гадове вон Браун), в отрасъла на космическото съревнование.

Имах една химикалка която пишеше върху всичко. Високо, низко налягане, под вода, върху стъкло, порцелан....

Наса за да разработят химикалка която да пише в космоса бросаха милиони долара в проекта. Руснаците пишеха (сега не знам) с молив.

Така че, не всички ВЕЛИКИ подвига са толкова велики. Според мен.

Виж. Сега пак почват да говорят за Луна, Марс ама сега вече имат повече опит от дълготрайно пребитаване и затова могат по-смислено експлоатират ресурсите.

Докато онова беше, ПРОПАГАНДА за да платят хората разработката на още по-мощни двигатели за още по-големи атомни ракети.

:post-70473-1124971712:

[glishev]

От пропагандата към ползата. Добре, че ги е имало предизвикателните условия на Студената война - конкуренцията създава напредък. Без тогавашния опит, днешните совалки, спътници и станции нямаше да бъдат възможни.

[Skubi]

От пропагандата към ползата. Добре, че ги е имало предизвикателните условия на Студената война - конкуренцията създава напредък. Без тогавашния опит, днешните совалки, спътници и станции нямаше да бъдат възможни.

Или по-смислено развитие. Виж какво стана със совалката. Вместо да продължават да сроят все по-големи гига ракети, взеха 2-3 по-малки (както при союзите) и ги интегрираха в едно. Ако бяха сътрудничели...

Или след като им изгоря Скайлаба се принудиха американците на сътрудничество. И МИР бачка отлично! Колко години вече? Божичко ако от начало беше така, къде щяхме да стигнем.....

Що се касае за предизвикателсвото прав си. В тази пуста човешка цивилизация(?) само страхът от война може да пренуди цивилните да отпуснат държавни средсва за напредък. И това почти винаги първо е военно и после цивилно.

Ами ние човеците сме такива опърничеви. Маймуната взема сопа, камък за да си обрули плодове, а ние за да ударим този който си е събрал вече.

:w00t: